Skip to Content

Пенка Калинкова:"Пловдив трябва да се гледа с леко вдигната брадичка"

Пенка Калинкова повече от 40 години пише на културни теми. Както сама казва, тя е човек, който всеки ден мери темпратурата на културния процес. От няколко години е в управителния съвет на фондация „Пловдив 2019”, която подготвя града за Европейска културна столица.

Как се зароди идеята за тази книга?

Какво се случва, когато всеки ден в продължение на много години минаваш по един и същи маршрут? Или пейзажите започват да приплъзват и да не ги виждаш, или започваш да се вглеждаш в тях, да откриваш красотата им всеки ден, да виждаш промените, започваш да си задаваш въпроси. Вглеждането, взирането води до много интересни находки и мисли. Години наред, работейки в Радиото, което тогава беше единствено – Радио Пловдив, и процесът беше много по-трудоемък, тъй като нямаше съвременните аудиосредства, аз – тогава млада журналистка, съпруга и майка, при това следваща второто си висше образование, дори не забелязвах смяната на сезоните. И ми беше мъчно, че пролетта си е отишла без да забележа, че е дошла. Животът – този голям учител наш, ме коригира – в третата възраст аз нямам толкова много професионални ангажименти, децата ми живеят в чужбина и това ме прави тъжна и самотна, и в един момент се усетих, че пиша нови и събирам стари текстове за Пловдив. Още през 2006 г. имах глупостта да споделя в ПОТВ, че пиша за къщи, улици и хора. Когато кажеш предварително нещо, то или не се случва или се забавя във времето. Парадоксът е, че ако сега седна да пренапиша и преподредя тази книга, тя струва ми се, че ще бъде по-добра. А кой знае – може и да не е така.
На първо време мислех тя да се нарича „Пловдив за приятели”, но мой приятел ме убеди, че това стеснява по някакъв начин кръга на потенциалните читатели. Между двете корици на „Познатият непознат Пловдив” са събрани доста текстове, но не всички, които съм писала за Пловдив. Гледах да влезат текстове, в чиято фактология съм по-сигурна, а има и започнати разкази за фамилии, които не съм ги довършила до края, изследването продължава.

Какви открития имам в тази книга? Че Пловдив е много стар жив град, това дори и чужденците вече го знаят. Духът на един град е съвкупност от духа на хората, които са го населявали, които са го изграждали, които са вградили сянката си, т.е живота си в него, които са го превърнали в съдба за себе си. Първата част на книгата е „Градът и съпътстващи истории за архитекти и други артисти”, втората „Градът – съдба за свои и чужди”.
Изводът от първата част е да гледаме на града с вдигната глава – тогава ще забележим красотата на неговата архитектура – силуети на сгради, пропорции, архитектоника, оцветяване, ритъм...Как сградите си говорят...Да гледаме над първия етаж, където пъстрата бъбрива реклама ни пречи със своята понякога агресивност да забележим очевидното. Разбира се, тази книга по някакъв начин е повлияна от „Пловдивска хроника” на Никола Алваджиев. Цялото мое/наше поколение на пишещи за Пловдив е повлияно от тази своего рода библия на Пловдив за предишни столетия. Тази книга, както и други четива, формираха един по-засилен и целенасочен интерес към Пловдив. Разбира се, много информация ползвам от книгата на Никола Чинков „Пловдивски архитектурни хроники”, както и от други автори в по-малка степен.

Поводите за написването на един или друг текст са най-различни. Например, нямаше вероятно да проявя интерес към чешкото присъствие в Пловдив, ако моят съученик и приятел Васил Самоковлиев, преводач от чешки език и живеещ в Прага, не ме беше поканил да пиша за едно българско списание в чешката столица. Така се появиха текстовете за културното присъствие на чешката колония, обособила се в Пловдив в първите години след Освобождението и създаването на Източна Румелия. Защо пиша за арх. Майер, главния архитект на Първото българско изложение? Защото неговото име толкова често се греши – Хенрих, Хенри, Анри, /както и на други чужденци, впрочем/, че изпитах желание да си подредя информацията за него. Покрай събирането на данни и писането на сценария за филма „Истории от Тютюневия град” аз натрупах информация за различни личности и събития, които в тази книга са развити като по-големи истории. Що се отнася до текстовете за театър, опера, художници, там аз имам трайни интереси – това е малка част от това, което аз знам.Една глава от книгата е озаглавена „Как да се справим с културното наследство”. Пловдив справя ли се добре в този смисъл?

Дълги години не се справяше. Сега има положителен повей. Загубено е десетилетието на 90-те, когато хората бяха объркани, заради внезапната промяна, промяна на 180 градуса. Дали са харесвали и как са се чувствали в предишния строй е едно, но корабът направи завой на 180 градуса, и при този завой половината изпопадаха. Кои изпопадаха - най-беззащитните, кои са те – културните дейци. Имаше едно голямо потресение. Това, че искаш по нов демократичен път да тръгнеш е едно. А с какво бе съпътствано тръгването по новия демократичен път? Тогава, през 90-те години, се тръгна към разрушаване на структури, на институции. Ето ви един пример от немного отдавна - колко години продължи ремонтът на Градския дом на културата? Почти 7 години. През тези години гласът остарява. Един ремонт ти изяжда 7 години от живота. Всичко друго, което правиш през това време, са някакви такива мимикрии, заменки, едно вегетативно съществуване. Тогава като започна ремонтът бях общински съветник и го казах, че за това време ще си отиде цяло едно поколение, особено в балета. Не беше измислено най-доброто решение. Ако мислиш със съчувствие или с емпатия, както казва съвременното поколение, трябваше по друг начин да случат нещата, а не да качиш артистите на един концертен подиум, където ще правиш полупредставления.

Но в последните години има положителни промени. След 2000-та година започнахме да осъзнаваме - ако сме спечелили нещо, то колко и какво сме загубили. Откровено казано, в последните години, включително в Пловдив, аз забелязвам положителни промени. В операта през последната година се случват прекрасни неща, чудни представления, с добра режисура, с хубави костюми, операта е скъпо изкуство, то не може да се прави евтино. В същото време Пловдивската опера няма добри ателиета. Тук не могат да изработват костюмите и декорите, необходими за големите оперни продукции.

В Пловдив кое е най-доброто, което виждате?

Фактът, че градът спечели съревнованието за Европейска столица на културата за 2019-та е много голям импулс за развитието на културата и туризма.

Кое стои в основата на успеха в надпреварата за ЕКС?

Първоначално аз много се дразнех от това, което искаха консултантите от нас – да бъдем безкрайно критични, почти до отрицание, към настоящето си. Дори „ЗАЕДНО”, което предложих като слоган се яви в дискусия, като противоречие с техните разбирания. Консултантът проф. Ханс Дитрих Смит предложи да бъде Integration and Identity. Тогава аз предложих ЗАЕДНО и Ханс веднага го оцени. Първо – добър слоган. Една дума, която събира и проблема, и посоката. Освен това - много добри консултанти. И млад енергичен екип, който вярваше безусловно на консултатите, което е много важно, защото ние, по-възрастните, сме по-скептично настроени. А младият екип напълно се довери на изискванията и създадохме с усилията на доста хора много добра програма. Според мен, това са основните четири основания за успех. Имахме и безусловната подкрепа на Общинския съвет и на Община Пловдив. Предстои много работа, защото трябва да се направи едно натрупване на капацитета през 2015. Оказа се, че част от нашите НПО са слабо работещи или неработещи, а много се разчита на гражданската инициатива.

Как виждате Пловдив през 2019-та?

Знам, че ще има празник. Знам, че цяла година ще бъде празник. Вече съм присъствала на един празник през 1999-та година, когато в Пловдив се състоя Европейският месец на културата. Беше месец, който се разтегна до 2 месеца и половина. Всеки ден имаше по няколко европейски прояви, не само наши. Сега това ще бъде сбор от прояви в рамките на година и ако искаме процесът да е траен трябва да продължи и през 2020-та година. Не е нормативно представено като изиксване. Но празникът не свършва с 31.12.2019 , той трябва да продължи.

Да се върнем на книгата с думите на Пенка Калинкова за това, че вглеждането е важно и е важна гледната точка. По думите ѝ „градът е по-банален, когато е на нивото на очите, трябва да се гледа с леко вдигната брадичка”.

Пенка Калинкова сподели, че книгата не е особено емоционална, но „когато боравиш с много фактология, имена и дати, това те прави по-консервативен”. Компенсация на тази „консервативност” се явяват интересните снимки, поместени в книгата на сгради, и събития, които са се състояли в Пловдив. Защо е важна тази книга за Пловдив е ясно. И записано още на третата й страница „Обичаш по-добре, когато познаваш”. Следват още почти 270 страници, които разкриват една памет за Пловдив, разказана с осезаемо преклонение и внушително познание за града.

Славена Шекерлетова



Партньори