Skip to Content

Излезе юбилейното издание на "Колекционер на любовни изречения" от Александър Секулов

Преди 10 години излезе изящният роман „Колекционер на любовни изречения“ от Александър Секулов, познат на читателите като великолепен поет. Тогава аудиторията откри един омагьосващ разказвач, един от малцината майстори на словото, които създават и откриват светове. И рисуват животите, любовите, странстванията на героите си с лекотата на импресионистите и дълбочината на фламандските майстори.

Със следващите си романи Александър Секулов се утвърди сред значимите съвременни български писатели.

Десет години по-късно юбилейното луксозно издание на „Колекционер на любовни изречения“ е истински подарък за неговите почитатели и предизвикателство към онези, които не са чели тази изящна история...

Бивша циркова актриса плаща с остатъка от дните си, за да издири колекция от истории за мъжа, с когото е била 2 дни, 17 часа, 43 минути и няколко неизмерими секунди. Прекосява пустини, плава сред ледове, губи се из неизследвани земи, но събира всички двайсет и осем истории за високия прегърбен вълшебник с оранжева риза и щастливо-отчаян поглед. Намира ги записани върху ябълкова кора, пламтяща хартия, глинени делви, пчелен восък и сребро... И ги чете неизменно с ментово листо под езика.

 

Не прилича на никоя друга книга, писана от български автор.

Литературен вестник

...от онези автори чародейци, които знаят мястото на всяка думичка във Вселената и създават нови светове, в които животът няма друг избор, освен да подражава на изкуството.

Таня Петрова

Нежна, магическа и силна история. Представях си едно опънато въже, по което всеки от нас върви. Любовта е единственото, което ни дава сили да се държим над пропастта.

Румяна Драгоева

Докато четеш, левитираш. Книгата сама по себе си е обект, подходящ за колекциониране.

Симона Мирчева

АЛЕКСАНДЪР СЕКУЛОВ е автор на романите „Колекционер на любовни изречения“, „Малката светица и портокалите“, „Господ слиза в Атина“, „Гравьор на сънища“, „Островът“ и „Скитникът и синовете“. Издал е поетичните книги „Карти и географии“, „Възхитително и леко“, „Море на живите“ (носител на награда „Перото“ в категория поезия).

Драматург е на Драматичен театър – Пловдив. Носител на награда „Аскеер“ за пиесата „Няма ток за електрическия стол“.

 

Наско X. и жената, която не се събуди

Наско X. спеше в „Рембранд Скуеър Хотел“ в Амстердам, когато жената, населила го с толкова пустини за прекосяване, отвори очи. В непостижимата яснота на съня преди събуждане тя разбираше, че тъмната вода на канала най-накрая е донесла края на историята им. Дървеният капак на прозореца приличаше на парче неизпратено, но прочетено писмо, висящо във въздуха.

Жената знаеше, че ще се изправи и матовото й тяло за последен път ще насели стаята, в която Наско X. щеше да живее отсега нататък. Ще премине боса към банята, ще събере последните си спомени, ще ги прибере грижливо сред балсамите за тяло, ароматите за коса, четките и гребените, за да ги положи на дъното на кожения куфар. После ще отвори вратата, ще излезе от живота му бавно, но неотстъпчиво, за да е напълно сигурна, че му е подарила единствената вечност, постижима за мъжа.

Животът й щеше да продължи с дълго, пълно с треска и висока температура пътуване с кораб, влак и камили към пещерите на непознато бедуинско племе. В края му щеше да получи куршум в лявото бедро и дни наред миризмата на йод и серуми щеше да я замайва в амбулаторията на Хар ил Нае, бивш френски лагер на границата между Алжир и Мароко.

Седем години след това тя напълно хладнокръвно щеше да измине 2478 мили из равнините на Аржентина и планините на Чили, за да намери в Сантяго онзи мъж, с когото щастливо спа във Флоренция, но забрави да попита за името му. „Историята никога не може да приключи, ако нямаш име – каза тя на изненадания Давид, – как е твоето?“ „Давид“, отговори той. „Сбогом тогава, Давид“, рече тя и се обърна, а на връщане от Валпарайсо дрейфуващ лед удари кораба под ватерлинията, та се наложи да ги спасява катер на крайбрежната охрана. Жената стоеше с изправен гръбнак сред връхлитащите сиви планини на вълните и се усмихваше.

Лицето й излъчваше онази спокойна светлина, която стресна лекаря, видял я да гледа детето си, докато лежеше до него в болницата на Онтарио и ловеше всяка глътка въздух с неговите едва оросени от кръвта устни.

През цялото време на своя живот тя знаеше, че някъде там, сред връхлитащия всекидневен въздух, над бавното смрачаване на спомените, под въртящата се пепел на желанията, ръката на онзи мъж, когото милостиво изостави в Амстердам, държи въжето на лодката й и неуязвимо я придърпва към кея.

Знаеше, че някоя сутрин ще се събуди от прозрачните крясъци на внуците си, ще огледа пейзажа с десетте дървета сред Бретан, ще усети, че ръката му е пуснала въжето, и тихо ще каже на себе си:

- Днес ще умра.

Всичко това жената знае, докато усеща как тялото на Наско X. избледнява в извиращата северна светлина на Амстердам през онова така далечно утро. Тогава тя отваря широко очи и казва с непоколебима яснота:

- Още не съм се събудила.



Партньори