Skip to Content

Откъс от „Изповед на шпионина” от ген. Тодор Бояджиев

Пожарът в Партийния дом

На 26 август 1990 г. в късните нощни часове центърът на София бе озарен от пламъците на Партийния дом.

Оказа се, че аз съм пряк „участник“ в събитията.

Въпреки че вече се бях заклел като „велик“ народен представител, продължавах „по съвместителство“ да изпълнявам и функциите си на главен секретар на Министерството на вътрешните работи. Вътрешният правилник на 7-ото ВНС все още разрешаваше тази практика.

На 1 август 1990 г. ВНС избра Желю Желев за президент на мястото на подалия на 6 юли оставка Петър Младенов. Желев от своя страна, в очевидно емоционално напрегнатия за него момент, обяви от парламен­тарната трибуна, че назначава ген. Атанас Семерджиев за свой вицепре­зидент. Това дори не беше гласувано, а бе прието с акламации. От чисто юридическа гледна точка можеше да бъде атакувано, но никой и не си помисли да го направи. Очевидно БСП и СДС предварително се бяха договорили.

Де факто МВР остана без министър и функциите започна да ги изпълнява първият зам.-министър ген. Стоян Стоянов. На практика оба­че, поне до назначаването на Пенчо Пенев за министър в началото на септември, Семерджиев продължаваше да изпълнява двете функции, вли­зайки в нарушение на принципа за независимост на отделните власти. Но кой ти гледаше тогава изискванията на демокрацията? Нали бяхме в „преход“!

Пиша горното, защото това беше фактическата обстановка, когато се случиха конкретните събития. Но за да ги разберем 27 години по-късно, все пак се налага, макар и в телеграфен стил, да припомня основ­ните характеристики на конкретния момент. Това беше периодът, в който:

• върнаха имената на турците;

• митингите на опозицията и стачките на „Подкрепа“ бяха ежедневие;

• на 3 април БКП стана БСП;

• закриха партийните организации по месторабота;

         • в МВР уволниха няколко хиляди служители;
         • на 29 март 1990 г. правителството на Луканов обяви мораториум на плащанията по външния дълг;
         • излезе истината за лагерите в Ловеч, Белене и Скравена;
         • през юни 1990 г. БСП отново спечели изборите за Велико народно събрание въпреки очакванията на СДС за сигурна победа след стохиляд­ния митинг на Орлов мост;
         • на 12 юни – започна студентската стачка;
         • на 6 юли Петър Младенов подаде оставка;
         • на 10 юли 7-ото ВНС стартира тържествено работата си във Вели­ко Търново;
         • на 11 юли Движението за гражданско неподчинение стартира „Градът на истината“;
         • на 1 август ВНС избра Желю Желев за президент и ген. Атанас Семерджиев за вицепрезидент;
         • след 26 дни пламна Партийният дом. Малко преди пожара Пламен Станчев и свещеник Димитър Амбарев обявиха, че ще се самозапалят, ако до 20,30 на 26 август не се обяви решение за сваляне на петолъчката от сградата. Започна събиране на протестиращи. Радой Ралин и Йосиф Петров отправиха по БНТ призив към президента Желев да предотврати опита за самозапалване. Явяването им по ТВ нямаше очаквания от тях ефект да успокои обстановката. Напротив. Много хора започнаха да се събират на площада;
          • вместо самозапалване пламна Партийният дом;
          • Бойко Станкушев влиза с тв екип в горящата сграда. С тях влиза и Волен Сидеров, който след това заявява: „Вътре положението се вла­дее. Всичко беше разиграно. Българинът е умерен. Нямаше нахлуване. Просто няколко човека вилнееха. Пламъци имаше, имаше зрелище, но не можеше да се каже, че народът е нахлул. Това беше повод да махнат палатките“;

• когато пламва пожарът, президентът е в двореца „Евксиноград“, Варна, с началника на НСО ген. Сава Джендов;

• д-р Тренчев отправя призив Семерджиев да обяви военно положе­ние. Генералът отговаря, че това е призив за държавен преврат. Джуров от своя страна иска да се включат вътрешни войски за овладяване на об­становката. Семерджиев отново отговаря, че няма да допусне да се стиг­не до кръвопролитие;

• президентът Желев отдава заслуженото на Семерджиев, че не е по­зволил да се пролее кръв и да започне гражданска война.

Къде съм аз в момента на пожара?

Първият зам.-министър Стоян Стоянов е на площад „Александър Батенберг“. Тъй да се каже, в „окото на бурята“. Създал е кризисен щаб в сградата на БНБ. С него са шефовете на Столично управление на по­лицията, пожарната команда, другите поделения на Министерството.

По едно стечение на обстоятелствата, тъй като продължавам да изпълнявам функциите си на главен секретар на МВР, аз съм дежурен по Министерство. И от кабинета си в сградата на „Гурко“ и „Паренсов“ трябва да координирам, доколкото това е възможно, всички действия. Ми­нистър-председателят Андрей Луканов е извън страната. Президентът – във Варна. Вицепрезидентът – на площада и се опитва да води невъзмо­жен диалог с хилядното мнозинство и различните негови „водачи“.

А аз съм на телефоните. Успявам да се свържа с ген. Джендов в „Евксиноград“. Информирам го подробно за ситуацията и изразявам мнение, че президентът трябва да се върне незабавно и да се проведе спешна среща с политическите лидери, ръководствата на парламента и на парламентарните групи. Все пак сме парламентарна република.

След разговор с д-р Желев Джендов ми звъни обратно и предава, че президентът дава указания да организирам спешна среща именно в този формат в Президенството, а той излита от Варна.

Моята реакция е, че Президенството не е подходящо място за такава кризисна среща. Всички участници ще трябва да минат през огромната и неуправляема тълпа и хаосът ще стане невъобразим.

След малко Джендов отново ми звъни и предава ново указание на президента: „Бояджиев да организира срещата в залата на Колегиума в МВР“. Започва бясно звънене по телефоните и търсене на всички „ли­дери“. Започват да пристигат един след друг. Някои със сътрудници, а бай Петър Корнажев дори с дъщеря си, която явно изгаря от желание и любопитство да попадне на срещата.

Представяте ли си как се организира и налага някакъв ред в тази обстановка? Нощта вече е покрила София и пламъците на Партийния дом осветяват площада. Пожарната не успява да гаси, защото в някои от колите свършва водата, на други – „активни борци“, появили се, кой знае от къде между огромното струпване на хора, успяват да срежат марку­чите, налягането пада и водата не достига горящите етажи и пламъците. Постъпва информация, че се е появил микробус, пълен с дървени сапове за кирки и лопати и павета в насипно състояние. Явно някой иска да се стигне до сблъсък и проливане на кръв.

Президентът пристига, а все още не сме открили Александър Лилов и Нора Ананиева. Но стенографките са по местата си и дискусията запо­чва. Тук спирам!

Силно съм изкушен да включа дословно стенографския запис от това „съвещание“ ли, „заседание“ ли. Няма да го направя, не че се „без­покоя“ да не получа покана за „на кафе“ при г-н Цацаров или някой от колегите му. Причината е друга.

Първо бе проведено съответно следствие с участието на авторитет­ни дознатели, следователи, прокурори, които дадоха своите компетентни заключения. Това, разбира се, не попречи да се нароят толкова много хипотези, че няма никакъв позитивен смисъл да се дава нова храна и сти­мул за нови измислици, пилеене на енергия и поредно разделение вместо обединение на нацията. Още повече че тази стенограма е нищена много­кратно от водилите следствието и в нея едва ли ще откриете нещо, което да си заслужава дебати, спорове, нови хипотези и т.н.

Така че няма да се поддам на изкушението да вдигам ненужен и пра­зен шум. Толкова!



Партньори