Skip to Content

Премиера на "Почерци" 2 на Мариана Тодорова - литературни портрети на съвременни български поети

Дата на събитието: 
Пт, 16/11/2018 - 18:00 - 20:00

Издателство „Карина-Мариана Тодорова“ ви кани на кафе-разговор

                             за  книгата „Почерци“

 Литературни портрети на съвременни български поети

(Иван Радоев, Николай Кънчев, Биньо Иванов, ЕкатеринаЙосифова, Иван Методиев, Пламен Дойнов)

                             Поредица, книга 2

 

                          Автор Мариана Тодорова

                           Книгата ще представи

                      Ангелина Василева, поет, преводач

 

Очакваме ви на 16 ноември (петък) 2018, от 18 часа

в кафе-клуб„Дорис“, ул. „6-ти септември“ 4.

(Срещу Унгарския културен институт)

 

---------------

 

ПЛАМЕН ДОЙНОВ

...сто ковача коват
двеста детски ковчези...
(„Висящите градини на България“)

 

Пламен Дойнов извърши пробив в здравия консерватизъм на сериозната литература, без да намалява престижа ѝ.Когато пише „Висящите градини на България“ и „Мистификации“ той е на около 28години[1]. Но стилът му демонстрира зрялост и провокативност: гротеска, автоиронични детайли, акцентни градивни елементи в елегично-сатири­чeското звучене на неговите стихове (както е иронизирал сам себе си:„омазан в поетичен конфитюр“, и „лицата ни лепнеха от пот и патриотизъм,/ а аз се подготвях за успешен поет“). На общия фон се очертава самобитният му личен почерк, за две десетилетия той се превърна в автор със значителен принос в българската литература чрез великолепните си сатирични балади (колкото и странно да е, но точно това съчетание стана особено актуално,  може да се твърди, че от съвременните поети той е най-близо като стилистика до маниера на писане у Иван Радоев). Ритмично се появяват книгите на Дойнов "Истински истории" (2000), „Кафепоеми“ (2003), "София Берлин" (2012), докато се стигнe до най-важната му книга след „Любовникът и маестрото“ – „Балът на тираните“ (2016), която е с политически и социални акценти.

*

 „Балът на тираните“ – особен е интересът към тази книга. Ситуативна, политическа, натурална, но не груба или манипулативна; един бал на маските, телата и кръвта, заключен в страниците ѝ, което я прави най-страхотната и най-предизвикателната кни­га от последното десетилетие в литературата ни.

 „Балът на ТИРАНИТЕ“: Сюжети, обърнати изцяло към реалността, с вплетени ретроспекции от изтекли събития – остроумен и отговорен експе­римент от минало, настояще и непредвидимо бъдеще, като ролята на „аз-а“ е силно подчертана, за да се обособи и остойности „приноса“ на личността в градежа на историята (например както е в изклю­чително инте­ресното стихотворение „Европейско училище по изгнание“ от стихосбирката „София Берлин“, 2012). Ако слухът ни е изострен той ще долови през процепа на съвременното говорене на улицата, че една „банда“ млади мъже (назовани „световен пансион от всякакви отличници и калпазани, от европейските провинции събрани“) разчитат на неслучайни фактори („аз основавам“). Оповавайки се на това самочувствие те мечтат да се присъединят към бъдещето на конструкта:

аз основавам най-самотната тропическа държава

Невъзможно е да не се забележи, че това сти­хот­ворение на Пламен Дойнов е достойно да се нареди до  политическите сатири от книгата му „Балът на тираните“. Тук българският „Аз“ натрап­чиво бди, за да запази своето предимство („Понеже съм си българин и няма накъде /аз ставам гениалния изгнаник на Европа - изобретявам на изчезването си потопа“). Силен автосатиричен, но по същество трагичен детайл, дълбоко асоциативно свързан с участта на белите ковчези. Персоналията, основен художествен принцип при автора, залегнала и в литературно­кри­тическите му изследвания, е важен стремеж за мета­форична уплътненост на образите(в този „свето­вен“ колеж всеки „зубри сам езика на отсъстващата слава“ или „срича азбуката на изчезването“) .

Автосатиричната осанка на личностното от­кровение се възприема тук като първа резерва сред другите, поразпуснали се колежани. В този световен „колеж“, където сред възпитаниците му уж зреят идеи за промените на света и се създава ярка полити­ческа стратегия, убедеността на младежа идва по линията на сугестията за национална непригодност на индивида, също толкова безотговорен и за соб­стве­­ното си поведение: „Понеже Англия не иска тук такъв боклук – Австралия ме чака“

Политическата стратегия на обучаваните в „ко­лежа“ младежи е разпознаваема – уединено и скверно търгашеско политическо практикуване на идеите, безпринципно политиканстване. В мими­крия­­та си то е равнозначно на днешното философско обяснения на политиканството, виреещо и досега за наш срам дори и сред пишещите... Не различавате ли тук гласовете на „пристрастения елит“, така хубаво укрепнал още по времето на соцарта, който ловко сега мимикрира и е разкрит безупречно вярно от Пламен Дойнов в „Ба­лът на тираните“?

...във историята
няма обич, няма доброта,
а само думи, думи, думи -
и там джуджетата на паметта
с големи гуми
трият,
трият...

 

(„НЕПРОИЗНЕСЕНО СЛОВО от Любомир Левчев на тържеството в чест на 80-годишния му юбилей“)

А как беше в стиховете на Биньо Иванов? Невъзможно е да го забравим: “Вълчият език ме ближе// и ми дума, и ми свети.”.

Ботевият единак учредява знаци в светлината, произнася на своя вълчи език най-съдбовните човешки  звуци.

Силата на книгата „Балът на тираните“ е в  отиграване  на „политическото“, в смразяващия танц на фактите, разкрити от поета убедително и ярко, тя е в разминаването между идеалите на скандиращите маси, долу под про­зорците на новата „идея“,и скъта­ващите се по гор­ни­те етажи на властта псевдо­демократи :

Вън тълпи скандират: - Долу! Долу! Долу!
Горе - от любов - мъжът е тежко болен.

И докато сам из стаята се мята -
виж, жената влиза, води свободата.

Хвърля се към него, литват и пропадат
бързо си намират райски кът във ада.

Долу протестират техните съпруги
с техните съпрузи - свои и със други.

Долу пак скандират: - Долу! Долу! Долу!
Горе се търкалят - голи, голи, голи.

Горе си проправят през смъртта пъртина -
и узрява - жълта - любовта им синя.

И не знае никой как със страст такава
любовта изпълва празната държава.

 („Прелюбодейство по време на демонстрация“)

Досещаме се за продажната цена във  взаимо­от­ношенията на високопоставени политически люде с по-обикно­вени красавици... Разочарованието от ман­та­литета на вчерашните демократи, и днес участници „в градежа“ и в „усвояване“ на уроците на либерализ­ма, е съсипващо за всеки непредубеден читател . В „Балът на тираните“ стиховете поемат в едно цяло толкова много и толкова различни сатирични ситуа­ции. Игра с идеи, с политически лозунги и с фалшиви обещания. Това не е одухотворена, естетическа сло­вес­на игра. А е омерзение чрез тела и души, обе­щаващи пред демонстрантите гаранции за финансово проспе­ри­ране на държавата, това са образи на гро­теската, зад които раз­поз­наваме поз­нати лица и събития. Министри, обоб­щени образи на бивши ченгета и високопоставени администра­тори, всеки от тях се е възползвал от изкушенията на властта – един продава медали, друг сексуално зло­упо­требява с подчинени, трети трето­раз­делно урежда „приятели“ за  мате­риални „усвоя­вания“ на тъмно. В „Балът на тираните“ ще се срещ­нем и с образа на един мини­стър-председател, съвсем точно конкрети­зиран в текста като „бивш цар“:

Минава Негово Величество, минава
бившият министър-председател,
минава най-последният ни цар,
унесен, радостно олекотен,
почти без нищо, рее се свободен,
прахосал половин история и цяло царство,
продал в оказион медалите, за да не му напомнят,
забравил златната корона в магазин за стари вещи,
заложил бавното си благородство срещу бърза

                                                                              власт,
минава по усойна българска пътека...

Реминисценциите в книгата са многозначни: „...разпарчетени нека вкусим/ окапалите си зеници!/ Тогава Господ ще е весел. / Нахранен пак ще е наро­дът. / Защото ние сме дарени /с тръбящи, пеещи кореми, /осъдени да носят песни/ да вържем празна­та природа / с дебели непотребни вени!“.

Взето е окончателното решение, основано на съществен извод за състоянието на българина, който изпраща неслучайно надалеч от България децата си. Трагическото звучене е толкова силно, че аналогията между 1997-1999, когато Пламен Дойнов издава събраното в „Мисти­фикации“, към днешната 2016 г., когато отпе­чат­ва „Балът на тираните“, е съвсем пряка:

Настава просешкото време

(...)

И аз бунтарски песни меля
с извадена на слънце челюст. (1997 г.)

Усойната българска пътека продължава... Най-усойна е тя за  бившата ДС, още повече за нейните потърпевши жертви, за послушните, и най-вече за оцелелите от призрачните им домогвания. Пламен Дойнов разкрива стресиращото разума и емоциите поведение на хората от българската ДС – става дума за флакончетата „българска роза“, оставени от наши­те агенти по леглата в „проверените“ стаи на хотела, където са настанени чуждестранните гости по повод на Международната писателска среща. Дейст­вие, маскирано тогава като „подарък“, след като донос­ни­ците са изтара­шили багажа им:

Докато председателят Зарев надува световната        

                                                                                среща,
докато заместник-министърът Левчев чертае кула
за опитомяване на международния климат,

Джон Чийвър и Уилям Сароян дори не се сещат
как офицерите (...) тършуват из техните стаи и  

                                                                             снимат.

 

(...) На всяко легло - по мускалче "Българска роза",
все едно - малко подаръче от хотела.

 

(„Държавна сигурност снима в Парк-хотел Москва на Международната писателска среща в София през 1977“)

Пламен Дойнов в случая прави достоен и красив жест към своя съвременник, към обикновения човек, резонира битието му, загражда го с много обич и болка, внушавайки, че днешният човек отново има участта да е екзистенциално несигурен в един свят на идеологически манипулации и държавни маски. Особено фатално е това за онзи човека, който идва от разбита и компрометирана система, и от която дори един бивш цар не успя да се разграничи...

върви към премиерата на своите последни

                                                                 мемоари,
в които бродят спомени, но няма памет,

все по-бездънни празни езера,
все по-бездънни, празни,
празни,
празни...

Убийственият „царски“ егоизъм се проявява и в това – да впишеш в мемоарите на историята своята финансовата алчност – това са непомерни в пред­ставите на един истински творец причини за подмолно пропадане на обществата. Има и други обстоя­телства, разчетени сатирично и остро като по­следица – „славословците“ на „Априлската линия“  показани успешно да се вреждат в редиците на първенците. В това поетът разпознава низостта и самолюбието за някои от априлските поети и днес:

Можеха да се продадат по-изгодно,
ако някой все пак бе вдигнал цената.
Но ги видяха, че винаги са готови
да бъдат на преден пост, на първа страница,
да участват в прием с ботевградска баница
(...)

Изследвайки организираната културна политика за периода на социализма и годините непосредствено след неговото тотално сгромолясване, Пламен Дой­нов конкретизира явленията в тяхната сложност. Той подхожда с разбиране към представителите на  алтер­нативния канон, но и много специфично към превъ­плъщенията на други автори, показвайки разколе­баването на съответните административни практики, които под маската на художествени императиви бяха най-суровите цензури за времето си. 

Почти навсякъде критикът-поет успява да смък­не маските, където на слънчака си стояха привилиги­рованите писатели, за сметка на други, които просто си бяха потърпевши-неудачници.

В  стихотворната сатира „Агент Ирис и Вера се завръщат от Швеция и едва не претърпяват ин­ци­дент“ отново се поставя въпрос за наследството ни от тоталитарната система, която строго бдеше за откло­не­нията, и по всякакъв повод ожесточено санк­цио­нираше новото в културата, за да успее да съсипе компетенциите на автентичните писатели, худож­ници, музиканти – а ето ги и днес, по-ентусиазирани от всякога – „Ирис – сянка на звяр, Вера - дъх на ловец“: „здраво вкопчени един за друг в светлия самолет,/ който слиза надолу към софийското черно летище“.

Забележително е как Пламен Дойнов дефинира езиковата несъстоятелност на „социалистическия реа­лизъм“, провъзгласен тогава за единствено верен и правдоподобен художествен способ. Важното е да се види как новите варианти на политическата пое­зия днес водят „своя“ диалог с предишните, взаимно се коментират, разбира се вече положени в простран­ствата на различни казуси и случки, или в други смислови акценти. Интересното е и как поетът-критик успява да създаде ключ към генезиса на словото и да развенчае  предателите ни синята идея, довели до словесна демагогия сериозното, снизя­вайки го до нивото на жълтата преса.

Към държавата не изпитвам нито гняв, нито срам,
нито пък това е някаква анархическа декларация.

Вцепеняващо е това обобщение за психиката на изтощения народ, преживял виденията на белите ковчези, предателствата, бесилото на Апостола, хлад­но­кръвието на „елита“, когато разстрелват светилата на българските първенци за свобода.

Този ли е същият народ, питат се читателите на книгата „Балът на тираните“, докарал мечтите си до блясъка на златните челюсти... Интересни аспекти на преосмисляния сред почитателите на поезията на Пламен Дойнов, навярно най-много на брой ще породи стихотворението „Поканата от президента пристига при точния човек“, тъкмо защото поводът за събитието е 24 май, денят на българските просветители:

Няма да ходя там не защото ще гъмжи от лакеи,
не заради тълпите от гении, надзърнали в нищото,
не от ужас пред гледката "Един народ без език",
не защото цялата азбука ще онемее,
всички букви и звукове ще откажат да дишат
и между масите ще се лута един безпризорен вик.

Внезапна, но съвсем приемлива е симбиозата между сатиричната гротеска и "романтичния" уплах, че сме изгубили ценностни неща, че пребиваваме едновременно и като убийци, и като жертви във времена, за които сме мечтали; още по-необикновени са предпочитанията на поета към трагическата развръзка на фона на силните философско-гротескни самоиронии :

Ще си остана тук – без патос, без вълнение.

Доброволно ще заприличам на непотребна камбана.

Просто трябва да завърша това стихотворение

и да чакам следващата покана.

Този силен драматичен аспект на изказа в творбата „Поканата от президента пристига при точ­ния човек“ме върна към едно знаково стихотворение от книгата на Дойнов „Любовникът и Маестро­то“:

Кой нарисува този древен писък
в страната на измамените братя?
(...)Туптят зелените очи на змея,
свенливо капят кървави камбанки

и кожата на бебето звънти
под струйки сладостни от кръв и мляко.

Но още му е рано да запее
или не иска още да запее,
или не може вече да запее
в страната на измамените братя.

(...)

Но скъсва сам езика си - и пее
в страната на измамените братя.

(...)
Но кой ще чуе песента позната
в страната на измамените братя?

Изискан плъх сърцето му ще хрупа,
ще пие блага кръв наместо вино.

             („Страната на измамените братя“)

 

Поетиката на „Балът на тираните“ конструира свое жадно за „новота“ пространство, в него синтезът на лирическите и сатирическите късове реагират като ритмичност и визия на много важни за човека посла­ния – обогатяване и раздвижване на новите худо­жест­вени езици на българската литературата като цяло, неотменна част от европейската култура (книгата му „София Берлин“, заради която Пламен Дойнов беше номиниран за международната награда „Евро­пей­ски поет на свободата“ през 2017, е ценна за нас и в този смисъл). Считам, че и последвалата я книга със стихове „Балът на тираните“ се отличава  сред богатството от книги на мнозина български автори за този период и е с най-висок рейтинг сред книгите от второто десетилетие на 21 век, особено за по-взискателните читатели. Защото подобни книги се врязват в паметта, не толкова политически предви­дими, колкото изненад­ващо провокативни с поети­чес­ките си рефрени –като мащабен въпрос дали сме достатъчно зрели за преминаване към бъдещия свят на нашите деца.

Иначе онази жилава „човешка кръстоска“между кроманьонец и ариец в стихотворението „Моят петгодишен убиец“(досещаме се за коя кръстоска става дума), безцеремонно ще ни види сметката, арогантно надвесил своето лице над наше­то, след като е съборил на земята тялото ни: „тъп дъртак“, „Умирам, но ме мачка“.

(За щастие бъдещият убиец сега е все още пет­го­дишен, но това не променя нещата по същество).  Освен ако наивният шлагер „Времето е наше“, не е преста­нал да бъде жалостна утеха за някого.

Чрез поезията си Пламен Дойнов успя да активира читателското ни чувство за справедливост и острота, макар в изказа му да присъстват толкова слож­ни  човешки и художествени категории и импе­ра­тиви.

"Новата политическа поезия иска да споделя неща, които повечето хора обикновено премълчават, защото не могат или не желаят да кажат. Мнозина живеят в страх и срам от думите за собствения си живот насредполитическото" – пише Пламен Дойнов във включения към стихосбирката програмен текст – "Фрагменти към нова политическа поезия".

 „В манифеста се казва, че новата политическа поезия се отказва от внушенията на старата поли­тическа поезия и от тенденциозността. Въз­можно ли е да се създава политическа поезия, в която да няма тенденциозност? Да, Пламен Дойнов ни до­каз­ва, че това е възможно.“ (Михаил Неделчев „Са­мо­пред­ставяне на политическото“[2]).

Това е гласът на новата политическа поезия:

Отдолу – смърт, отгоре – сън, в средата

едно смутено тяло ­– свободата.

 

Те я подритват с похотливи стъпки,

а тя се смее – във младежки пъпки,

 

върти се между тях полупияна –

отворена към небесата рана.

 

И аз съм там ­– един любезен дракон,

отвън – студен, отвътре – цял разплакан

 

(...)Към полунощ запяват всички химна,

 

наливат кръв в зелени стройни чашки

под фраковете люспести опашки.....

 

(из стихотворението, дало заглавие на цялостната стихосбирка)

„Балът на тираните“ е книга, изградена от тол­ко­ва всеобхватна и дълбока стратегия, че се създава алтернативно пространство, което трепти и ни облъч­ва по особен начин, събужда за нов живот гласове от миналото, но и провокира раждането на неочаква­ните езици на бъдещето, въпрос, който кардинално занимава Пламен Дойнов. А това факти­чески обясня­ва и интереса ни към толкова различни по визионер­ство неговите стихотворения  („Отмина­ване“, „Мага­зинер­ки по главната улица“, „А ти умираше“, „На борба със све­тов­ната самота“, „Предло­жение в мре­жа­та“, „Две смър­ти – една скръб“, „Таблоидите не се шегуват...“)

Съприкосновението с подобни лирико-сатирич­ни явления и авторови фигури, е нашият шанс да погледнем градивно на най-важните неща от своя живот – а никой няма да оспори, че поезията има най-дълбоките си основания за това подсещане. Досега поне винаги го е правила навреме. Иначе „безпризорният вик“ ще остане самотен.

А който познава из основи метафорите в стиховете на Иван Радоев, Николай Кънчев, Биньо Иванов, Иван Методиев, може да провиди елегант­ната връзка между тях и стиховете на Пламен Дой­нов:

Български гарван в български вълк -
аз съм Наследникът - честен и зъл.

Освен че е значимо достижение за своя автор, книгата „Балът на тираните“ се превърна в емблема за творческите търсения и постижения на цяло едно поколение. Есте­ствено е в този век именно Наследни­кът да бъде – честен и зъл, без да се знае съвсем точно какви са нашите очаквания.

Забележителното е, че възрастовата разлика в рожденните дати между първия и последния от цитираните тук автори е почти половин столетие (ИванРадоев е роден 1927 г., а Пламен Дойнов –1969 г.)

... И ще се окаже, четеренът на „Зелена игра“ от Иван Ра­доев, чиято художествена раздви­женост и актуалност предизвиква читател­ско­то въз­хи­щение и досега, е напълно автентичен.

 


[1]"Любовникът и Маестрото" (1993), "Висящите градини на България" (1997), "Мистификации" (1999; 2000),

[2]Михаил Неделчев. „Самопредставяне на политическото“, Електронно списание LiterNet, 04.02.2017, № 2 (207)

 



Партньори