Министър-председател на Унгария вече в продължение почти на десет години, преизбиран отново и отново от 2010 г. насам, лидерът на Унгарския граждански съюз, познат също под името Фидес, е сила в Европейския съюз, чието влияние не бива да бъде подценявано.
Консервативният депутат и бивш конституционен съдия Георги Марков разкрива своя детайлен поглед към политиката на Виктор Орбан в книгата си „Феноменът Виктор Орбан”, изразявайки подкрепата си към позициите му спрямо исляма, миграцията, раждаемостта в Европа, бъдещето на Европейския съюз и разделението в Европейската народна партия.
IХ Глава
КОНФЛИКТЪТ ОРБАН – ЕНП
Към март 2019 г. ЕНП разполага само с четирима премиери: Меркел, Курц, Борисов и Пленкович (Хърватия). И четиримата нямат сили за самостоятелно управление и партиите им са в коалиции, а тази на Меркел отдавна се е гушнала с германските социалдемократи. От четирите страни три са с население под 10 милиона. След замразяването на унгарската партия ФИДЕС, в навечерието на Евровот 2019 ЕНП разполага с по-малко от 200 евродепутати (12 са унгарците). Социологическите проучвания (с ФИДЕС вътре) им дават едва 180 депутати в новия Европейски парламент (без ФИДЕС те ще бъдат под 170).
Моята прогноза е, че ще са под 170. Защото партиите от ЕНП в страните, които дават най-много евродепутати на ЕНП – като Франция, Италия, Полша, Испания, Холандия и пр., са в тежко положение. Достатъчно е да кажем, че Републиканци във Франция са едва четвърти, в Испания взеха едва 16% на последните парламентарни избори през април 2019 г., партията на Берлускони пък е паднала на 8%, а Меркел е с най-нисък резултат на германските християндемократи от Втората световна война.
Виктор Орбан е най-колоритният представител на ЕНП вече дълги години, и то по ред причини. До 2000 г. партията му ФИДЕС – Съюз на младите демократи, е член на Либералния интернационал, а той е негов вицепрезидент. Под силното въздействие на Хелмут Кол през 2000 г. партията, трансформирана в гражданска, взема народнодемократически курс и влиза в ЕНП. Цели 10 години Виктор е зам.-председател на формацията (от 2002 до 2012). Посети два пъти България, за да подкрепи СДС и председателя Иван Костов, а след това и Надежда Михайлова. В първия случай той бе заедно с тогавашния председател на ЕНП, покойния Мартенс, и българския цар Симеон II, който на сутринта след приема вечеря на ЕНП в НДК обяви НДСВ и свали от власт българската партия на ЕНП.
Всъщност тогава се представих на Орбан като конституционен съдия, а по-късно се снимахме на 100 години унгарски футбол на „Нейпщадион“.
Виктор бе емблематичен в ЕНП и с това, че е жив пример за борба за демокрация от комунистическите времена, тъй като партията му, основана през 1988 г., не е за перестройка, а за сваляне на комунистическата партия от власт. Като сложим и безупречната му биография в личен план и отличната реторика, нещата са ясни особено след замайващите му победи в Унгария три пъти с по 2/3.
След като дойде на власт, Орбан имаше проблеми с брюкселския елит по описани вече причини: патриотична икономика, нестандартни реформи, засягащи чуждите монополи и банки, християнската му конституция и пр. Той обаче получаваше защита и от Йожеф Дол и Манфред Вебер, които разбираха, че тези реформи са спасителни за Унгария след 8-годишното социалистическо управление и че централноевропейските бивши социалистически страни не могат да имат еднозначни подходи със западната част на континента.
Напрежението с демократичния съюз ЕНП и най-вече с г-жа Меркел, лидера на Християндемократите на Германия, играеща водеща роля в ЕС и ЕНП, започна през 2014 г., след проведените евроизбори и особено през 2015 г. по време на огромната ислямска инвазия, наречена мигрантска криза.
През 2014 г. Виктор Орбан открито се противопостави на издигнатия от Меркел и френския президент Оланд кандидат за председател на Европейската комисия Жан-Клод Юнкер. Унгарецът го познаваше добре още от времето на първия си мандат, когато Юнкер бе министър-председател на Люксембург, като го считаше човек от миналото, който ще е марионетен чиновник, подчинен на Германия и Франция. Нещо, което се оказа точно така. Интересно е, че още по-лют противник на Юнкер бе британският премиер Дейвид Камерън. Не е за вярване, но въпреки съпротивата на англичанина, Юнкер бе наложен.
За мен е ясно, че шефското място в Еврокомисията не може да се определи от Румъния и България, да речем, а ще се реши от по-силните държави и стари демокрации. Но едва ли има по голяма обида за Великобритания да не се търси консенсус с нея по въпроса. Оттук тръгна и БРЕКЗИТ. И аз да бях етнически, а не натурализиран англичанин, щях да гласувам за излизане от съюза, при положение че трябва да ме командва лице, наложено от Меркел, за да го слуша, и то въпреки волята на моята държава. Така или иначе Юнкер бе избран с 26:2. Двата гласа против бяха на Камерън и Орбан.
През лятото на 2015 г. над един милион ислямисти дирижирано пресякоха незаконно границите на редица европейски държави, без установена самоличност и проверка за оръжие. Ислямска държава пробута на Европа десетки хиляди бойци и терористи. Канцлерът на Германия на име Ангела Меркел, без да се консултира с останалите европейски колеги и дори със своя собствен парламент, отправи призива: „Елате, ще се справим!“. Те дойдоха и тя не справи.
В този момент само един премиер в Европа в прав текст каза, че това е безумие, което ще доведе до жертви, терор и промяна на християнския образ на континента. Нещо повече, той изгради стена с 12 хиляди войници и полицаи и спря нашествениците, като защити външната граница на Европа. Това беше Виктор Орбан. Той стана инициаторът Вишеградската четворка да излезе с единен отговор на мигрантската криза и да откаже приема на чужденци мигранти по квоти, разпределени от Европейската комисия, тоест от Меркел и Юнкер.
Спомням си шегата на чешкия президент Земан, отправена към Меркел: „Вие ги каните на гости, а ги пращате на обяд в комшиите“. Виктор Орбан не се поколеба публично, и то на съвместна пресконференция с Меркел да каже, че не одобрява политиката є, което е нейно суверенно право, обаче Унгария няма да я последва, защото унгарците ще го обесят на някой телеграфен стълб като през 1956 г.
Вътре в ЕНП се състоя двубой Меркел – Орбан, който надхвърли не само мигрантската тема, но и тази за традиционния брак и християнския образ на континента. Когато Макрон стана президент на Франция, мечтата му бе да разбие ЕНП и отстранявайки ярка фигура като Орбан, да привлече към замисления от него алианс Прогресисти лявото крило в ЕНП. Но парашутът му не се отвори поради инвазията на „жълтите жилетки“ и поради крайно ниската подкрепа в собствената му страна. Но Макрон бе прав в едно и той го каза публично: „Няма как в ЕНП да са и Меркел, и Орбан. Формацията трябва да определи с кого е“.
