Skip to Content

Премиера на „Ябълковият човек“ - първата книга с разкази на Николай Милчев

Дата на събитието: 
Пон, 24/02/2020 - 18:30 - 20:00

Ябълковият човек“ е първата книга с разкази на поета Николай Милчев. Светът в тези трийсет разказа е магичен, вълшебен и бликащ, какъвто може да бъде светът на човека, който се връща към някога, към детството си. Защото детето винаги е Творец, а световете, които погледът му вижда и възкресява, напомнят болката и светлината на Сътворението.

 

САМОДИВИ

Баща ми беше кмет на селото вече повече от година, а козарите се сменяха на по три месеца. Това, че козарите се сменяха толкова често, беше лошо, защото нашите кози не са като другите. Те така се привързват към козаря, че му стават като братя и сестри. Ходят след него навсякъде – и в гората при сладката шума, и по скалите при гущерите, и в магазина, и в кръчмата могат да седнат с него. Даже да отидат с човека за риба понякога се съгласяват.

Когато вечер се прибираха от паша, нашите кози прегръщаха козарите през врата, целуваха ги и не искаха да се отделят от тях. Не искаха да си ходят по къщите.

Занасям се, разбира се, но наистина нашите кози са с характер. Хем са с характер, хем имат дълги бради, хем млякото им е като парещ сняг.Това козе мляко е от три цвята – бял, жълтеникав и пухест. Не знам дали има пухест цвят, но млякото е пухесто. А характерът им е небесен. Но за това – след малко.

И ето, пристига при баща ми поредният козар и вика:

Не мога, напускам. Прави са били другите козари, голямо е летенето. Летенето е голямо.

Какво става? – пита баща ми.

Ами големи са шумовете и крилата се чуват, като плескат, и смеховете, и виковете, и децата се плашат, и не спим по нощите. Махам се.

Те и другите козари за това се махнаха.

Тук баща ми го спира и човекът започва да обяснява:

Бай Милчо, аз съм човек, дето се лесно не плаши. Смок като маркуч да видя, няма да се уплаша. За мечки съм ходил в Рибарица, пожар съм гасил по горите с цървулите си – но това не мога.

И козарят започва да разправя, че над къщата, дето живеят в края на селото, прелитали самодиви. Тази къща е една съборетина – неизлепена, полупорутена, живее се само на първия етаж, но за козарите стига. Къщата е прищипната от едната си страна от реката, а от другата – от баир с гори и пещера в него.

Летят по цяла нощ, пляскат с криле, смеят се, тропат – пак почва козарят и бълнува как една нощ самодивите влезли на втория етаж, дето не е достроен, и скачали така, че огъвали гредите и къщата пушела и пукала.

Те не седяха много на втория етаж, бай Милчо, нещо като половин час седяха, ама като поиграха, почнаха да говорят и за ядене.

Е, чак пък да говорят за ядене – ядосва се баща ми и разбирам, че си мисли колко е уплашен този човек, колко е паникьосан и как сякаш в момента не е с акъла си.

-–Добре – вика баща ми, – тази вечер ще дойдем с момчето с колата и ще слушаме дали ще летят самодивите.

Казах, че нашите кози са с небесен характер и си е така. Те са от незнайна и далечна порода и през вековете са станали един народ. Държавата им започва от скалите над Гложенския манастир и стига до полето, където Вита е легнала по корем и ги чака да се огледат и да се напият с вода. Това е територията на тяхната любов. Държавата на техния живот.

Нашите кози много обичат да ги храниш от ръка. Не скачат да си късат листата сами, а чакат ти да ги откъснеш и да им ги даваш в устата. Най-обичат ти, като им даваш листа, те да ти облизват ръката.

За да разберете най-добре какво представляват нашите лебеди с опашки – аз така им викам на козите, ще ви разкажа една случка.

Преди години момче от града дошло при баба си и дядо си за лятната ваканция. Карало си лятото момчето и старците му дали да пасе козата. По цял ден – момчето с козата и козата с момчето. Рано сутрин се качвали при мъглата на манастира, която приличала на козя брада, и оттам гледали света. Момчето показвало на козата облаците, другите села в долината, а при ясно време – и Дунава. Козата особено много харесвала Дунава – сигурно защото е далече и защото мислела, че е синя гора.

Наобед полягвали под някоя джанка. Момчето заспивало и сънувало риби и морета, а козата придрямвала и ѝ се привиждали скали и далечина, и шума, и звезди от шума. А привечер, когато вимето на козата станело като луна, се прибирали.

Когато есента момчето се върнало да учи в града, се случило чудо. Точно на петнайсети септември козата отишла в училищния двор, тръгнала след учениците и влязла в клас. Влязла в клас и седнала на чина до едно момче – също като нейното. И не искала да мръдне, и си клатела брадата и ушите, и поздравявала всички.

Някои казват, че изкарала целия седми клас на чина до момчето, че била най-добра по физкултура и ѝ дали диплома, дето се вика. Но това вече е прекалено…

Казано накратко, такива кози са друг вид хора, други лебеди с опашки.

Някъде към единайсет часа вечерта с баща ми паркирахме стария фолксваген до къщата на козаря и зачакахме летенето на самодивите. Козарят само дойде да ни зърне и се стопи.

Ще дойдат – вика и се стопи.

Няма да описвам нощта. Този, който е бил в Балкана нощем до река, знае, че тишината е ту мека, ту шумоляща, ту дебела и неподвижна. Шумовете са ту познати, ту изобщо нечувани. Звездите, както навсякъде по света, са далече, но тези в Балкана са големи – големи като бели кокошки.

И изведнъж, точно изведнъж те долетяха. Самодивите долетяха. Извиваха се в тъмния въздух над колата, светкаха, подскачаха, леко пръхтяха с устни. Стори ми се, че тропат с крака, че махат с ръце, че ходят някъде много високо и от там скачат по покрива на колата. Чух сблъсък на рога.

И тогава ги чух да врещят ту по-силно, ту по-леко. И почнаха да си говорят за нещата в селото, и баща ми ги позна. Аз бях потънал в студена пот, когато той започна да шушне:

Ама това са козите! Козите са, бе! Търсят тоя загубен козар, а той бяга от тях! Той си мисли, че са самодиви, а това са козите. Искат да ги пасе и през нощта и в тъмното идват да го търсят. Сън ги не хваща! Направо са с крила!

На сутринта разбрахме, че и този козар е избягал. Събрал си багажа и фамилията и офейкал.

Сега се чудя какво ще прави баща ми с тази работа – нали е кмет? А и в селото има самодиви…

 

-

Разказът „Самодиви“ е из книгата „Ябълковият човек“. 

 

Премиера: 24 февруари 2020 г. , 18,30 часа,

Национална библиотека „Св.св. Кирил и Методий“, София

Със специалното участие на Кристиян Калоянов - кларинет, и Калина Митева - цигулка от Камерен ансамбъл "Силуети"

Представя: Цветана Милчева, редактор на сборника.

Думи за книгата: Магдалена Абаджиева

 



Партньори