Skip to Content

Мариана Тодорова за "Влюбване в диктатора" от Пламен Дойнов

Понеже перлените капки на страха

и на росата си приличат…

Пламен Дойнов

 

 „Влюбване в диктатора“ (2020) е огледална книга. Срещу нея стои „Балът на тираните“ (2016), възлова за творчеството на Пламен Дойнов стихосбирка, стилна и достолепна. Взаимообвързани, тези две откровения на поета застават в упор и превеждат на езика на художествеността други, непознати за любовта и свободата позиции. Макар че припознаването им от предходните книги на Дойнов, като най-значими жестове от проявата на  Човешкото, вече да са характеризирани от литературоведи като изключително оригинални  („Любовникът и Маестрото“ (1993), „Мистификации“(1999) , „Истински истории“(2000), „София Берлин“(2012), последната  с номинация за наградата „Европейски поет на свободата“, Полша, 2018).

Но тук има нещо особено–за пръв път сам авторът обединява темите на двете книги около идеята за „нова политическа поезия“. Кое е акцентното и трябва ли въобще да говорим за акцент, сравнявайки тези две стихосбирки с предходните?

„Влюбване в диктатора“ (каквото всъщност е всяко влюбване под диктат)оформя  веднага впечатление за  преднамерено нанесена „рана“ върху човека, върху неговата съвест, най-жестоката и най-неизбежна болка от възможните исторически събития, разпознаваеми в дълбочина винаги първо от хората на изкуството. Покрусеният език („сиви врани лакомо кълват ронливи букви“) eобобщение за ситуираната биография  на всеки поет. А за  обикновения човек? – авторът изтръпва от предчувствие колко смутни и объркващи занего са днешните исторически сътресения чрез проявата на псевдодемокрация в родината му. „Влюбване в диктатора“, въпреки огромния си тематичен обхват, заостря вниманието върху лъжовността, наивността и  непризнаването на политически вини:

…тираните

изобщо не приличат на тирани,

а имат силата да се завръщат

като равни с равни

(от тук и до края курсивът мой – М.Т.)

 

В този смисъл тя е неделикатна книга-предупреждение. И ако в “Балът на тираните“ злото много често се показваше извън обикновения човек – виждахме го по планирани и добре обгрижвани тържества на политическия „елит“ – сега прицелът на автора е много по-дълбок. Тираните „имат силата да се завръщат/  като равни с равни“. В стиховете на Пл. Дойнов политическото е отказ от затаяване повече във времето на човешката мъка. Интензивно разработените художествени визии произтичат със съпротивителна сила от разконспирираната мимикрия на доносници и предатели, непризнаване на исторически и социални вини. Авторовите сетива долавят присъствието на Диктатора днес много по-плътно до творческия „Аз“ в различните области на живота. Постигнал плътност на заплашителните свои сенки, всеки Диктатор започва да прониква и да обсебва човешкото съзнание, да присвоява като свои плодовете на чуждия интелектуален труд. Той прихваща, разколебава стабилността на личното човешко достойнството, поразява разума. Процесът на поробване на разума пълзи като проказа по време на стресиращи  социални обстоятелства чрез „скромното“ изтъкване  на заслугите от Диктатора, на неговата грижовност за „счупената“ му държава, стокхолмският процес е верижен и неотлъчен: от причинителя – към жертвения агнец. Оттук нататък започва трънливият път за писателите. Разкрива го убедително  поетът Пламен Дойнов в началото на 2020 година чрез невероятно атрактивните си  образи в новата книга („Щипане на малкото“, „Без приказка“,„Безсмъртие, забрава на земята“ и т.н.). Той успява да ни предупреди, че страхът и омерзението от поведението на Диктатора е възможно да се трансформира постепенно от ненавист – в любов към него. И към самата сбъркана поведенческа реакция на индивида.

 

Оказва се, че политическото „влюбване“ е заразно за хора със слаб имунитет срещу насилието и диктатурите. Грозно и безмилостно е промъкването на диктатора в сумрачните дни на съвременника, проникването в неговия разум, в мечтите му, а резултатът неизбежно е такъв: перлените капки на страха/ и на росата си приличат…“

Всяка тоталитарна власт е удобна за мируващите. Преклонената главичка „кой ли я сече“.„Рана и свобода“ е позиция, извлечена от стихотворението „Кои евреи“ на Пламен Дойнов.

Непослушното откопчаване от нейната корпоративност, получава примера за участта на Георги Марков.

Към непоклатимото чувство за историческа  справедливост се пристрастяват само най-проницателните –такива са в повечето случаи хората на изкуството. Раняването им е неизбежно, защото обхватът на свободата е немислим без участието на съвестта.

За нискостепенните прояви на човешката съвест обаче сянката на Диктатора е незаменимо удобство. Оформя се цяла кохорта от значими имена, самопревърнали се в маргинали заради малодушието на своята доносническата психоза: „Милицията настанява Людмил Стоянов  в чужд апартамент“, „Юлия К. твърди, че не е агент“, „Агент „Драгомир“ следва пътя на Икар“, „Агент „Драган“ превежда всичко“, „Смъртта, когато е случайна грешка“, „Писатели подписват всичко“, „Без съд и присъда“, „Поети се въоръжават през септември 1944“, „Нова производствена лирика: 1949/2019“, „Днес разсекретеният агент ви казва“, „Петко Тодоров не вижда смисъл да пише доклад, че Пенчо Славейков заслужава Нобел“… Болезнено е изброяването им персонално макар техните действия да са вече разсекретени, защото това е част от истинския прочит на българската история. В „Балът на тираните“ процесът на развенчаване на авторитетите беше започнал оздравително, нека се върнем мъничко назад във времето – 2016 г. е отпечатване на книгата. Там всатирата„Агент „Ирис“ и Вера се завръщат от Швеция и едва не претърпяват инцидент“ се поставя въпросът за наследството ни от тоталитарнатасистема, която строго санкционираше новото в културата, за да успее да съсипе компетенциите на големите писатели, художници, музиканти: „Ирис – сянка на звяр, Вера – дъх на ловец.“,„здраво вкопчени един за друг в светлия самолет,/който слиза надолу към софийското черно летище.

Можем да си представим след появата на втората книга „Влюбване в диктатора“ със същата тематика какви горчивини ще трябва да преглътне поетът, обвинен, че развенчава непоклатими авторитети, видни интелектуалци и всички, подслонили съвестта си до рамото на Диктатора. В тази част на книгата Пламен Дойнов е показал изкривеното лице на любовта, за което не сме мечтали, но е влязло в оборот.

Саркастично, в духа на Иван-радоевската платформа при развенчаване на фалшивите идоли (дори в «Човекоядката») Пламен Дойнов предизвиква нашата съвест чрез суровата грубост на изявлението, направено от друг герой (от „Балът на тираните“), цитирам: „в историята няма чувства“!

 Политическите му книги ни убеждават в противното – че Човешкото оцелява именно чрез разума и чувствата. Това е залогът за успеха на книгите на Пламен Дойнов с политическа поезия ­ защото внимателно изследват изостреното чувство за любов, за виновност и за дълг към родова памет. Личната платформа обема и политическото и отделната съдба дори на най-малкия човек. Любовта в подобни теми разкрива привлекателното си светло лице,  колкото по-индивидуално като съдба, толкова по-силно като поетичност при визията на добротата, всеотдайността и усета за красота.

В новата си книга авторът не се крие зад събития и виновници, земята под стъпките му скрипти исе гърчи, иска милост за своите грешници. Поетът не изключва и себе си. Човешката абсурдна  съдба, анатемосана като такава от всички видове диктати, започва да изглежда като пропукана луна или като захвърлена встрани обувка на изнасилена жена, иронията  в книгите на Пламен Дойнов е черна  макар и с оттенъци. За всичко той може да напише стихотворение, но перото му категорично отказва да свидетелства в полза на действието на „насилие“ над волята, защото подобен акт, дори интимен, е следствието от отровата на любовта. Отдавна в българската литература не се беше появявала книга със стихове, пропити с толкова властова  горчива омраза спрямо видни Тирани, а около тях „тълпи от легитимни предатели“. Но в същото време и с толкова друга, всеотдайна човешка любов(стихотворенията„Докато танцувам с най-красивото момиче през лятото на 1986 година“ , „Срам да обичаш“, „Сбогуване с несъстоялия се живот“, „Прощаване“…). Защото ако не е този контрапункт, извлечен от прояснената и нежна видимост на истинската обич от човек към човека, и насочен разгромяващо към диктатнаталюбов, не би бил необходим и самият смисъл от писане на поезия, от правене на изкуство въобще.

 

…убил в името на Македония доведения си брат…

Накрая ме раждат тълпи, осъдени без любов –

партизани, превземащи кметства и мандри,

заради революцията и кашкавала…

….

Аз – какво? Мога ли аз да съм друг?

Търкалям се в блатния спомен…

 

Болката дори в най-хладнокръвното читателското сърце стресира съвестта заради блатните спомени (“Защо художникът рисува с отрова“, „Философия на контрапротеста“, „Докато получавам орден „Стара планина“ – първа степен“). Акоедна фраза, напълно приложима към статистическите данни при спортните състезатели – „той/тя подобри рекорда си“ – подобна констатация в областта на словото, ще е тотално нищожна като признание за значимост на поетическите образи, които са предопределени винаги да са строго индивидуални и несравними, дори ако са с невероятна жилава гротеска („Безименна поема“).Изобразените тук явления присъстват с най-високия си индекс на интелигентност в споделянето на неизличими спомени. Правим незабавно уговорката, че днешната политическа поезия, нейните послания – както я прочете и Пламен Дойнов на рецитала си „Втора нощ“– са изключителни по значимост лични платформи. Така е замислена неговата най-нова поезия, така е и постигната ­като разгърната драма на вината и съвестта у индивидуалния човек:

 

Аз заставам – за пръв и последен път,

не пред историята,

не пред себе си,

не пред Бог.

Просто заставам,

за да извикам всичко

пред свободата на въздуха,

пред идеята за една чиста смърт,

пред тънкия сън на невинна

                                                тревичка.

Аз –

потомък на неми овчари,

син на Разград и внук на съня,

сам развял плачещ ангелски корен,

хлътнал в мрака,

наследник позорен

на най-дългата историческа тишина,

сив, прегърбен под двестагодишна вина,

знам, дедите ми не били първи бунтовници,

не надували черни кавали,

всеки в сърцето си криел зверче –

плащали данъци и мълчали:

преклонена главица кой ли не я сече…

 

Продължили напред, почти без сърца

доживели  дванайстия час.

Ония, умрелите за свободата, нямат деца.

Значи ние кои сме? Кой съм аз?

 

Син на легион оцелели безименни

послушни мъже и жени,

виновни жертви, палачи невинни…

Българи – без имена, без вини.

 

Чувството за вина е винаги живо при най-добрите, защото са родени с дълбока проницателност, всеотдайност към каузи, способност за вграждане на детайлите на словото в най-прекрасните му отсенки, само така запасите от болка и устойчивост се превръщат в перфектни персонални поетически образи.

Талантът не може да бъде заблуден. Значително по-млад от Иван Радоев, петдесетгодишен сега, Пламен Дойнов го препрочита като свой настойник, поне аз го усещам така, когато ги чета. Защото политическата сатира от ранга на Радоевата висота на гротеската, при Пламен Дойнов е намерила продължението си: развенчаване на наивната историческа примамка на Забравата, стиховете му са опит за разсекретяване на кодовете на новоизбраните свобода/свободи.

Според аналитичните данни от психоанализата на Фройд, при наличие на такъв първоизточник(ако провидим като такъв българския диктатор, без да фиксираме точното време), двустранният процес на влюбването в него, е неизбежен и необратим. Свидетели сме за мнозинство от българи, макар и не за стопроцентовата му част, как това започва да  се случва всеки ден, а е възможно и ние да сме станали вече съучастници в усойното зло. Мимикрията на властта е чудовищното лице на всеки погрешен исторически ход. Спомняме си поразителната със своята дълбочина и анализаторска прозорливост позиция на Фр. Ницше в изследването му „За ползата и вредата от историята“ (в неговите „Несвоевременни размишления“[1]). Значима част от писателите днес виждат как тираните обсебват всичко – души и тела, въздух и вода, лед и огън – най-важните съставки на материалното. Всеки Тиранин диктува правилата, той е безусловният палач на всеобщата воля. И нещо повече, той изисква всички да са влюбени в Него, има невероятната извратеност в методите си за контакти със света. Това прехласване пред Единичния разпоредител със Свободата се мултиплицира в лични правила за контакти и личностно човешко поведение сред обикновените хора. Извън тебе, или вече в тебе, опасността зрее с всички симптоми на Диктаторското опиянение. Траекторията, обсегът  на пораженията над човешките общества на тази отровна любов,  е огромен.

 

Във армията – генерали влюбени,

в полицията – комисари влюбени,

из фабриките – влюбени работници,

по всички стадиони плуват влюбени

във мексиканската вълна от влюбени,

и ти сред тях – с най-влюбените влюбени –

внимаваш за невлюбени самотници,

броиш наум последните нещастници ­–

 

посочваш ги и вече си готов

да учиш демоните на любов.

 

Така Любовта, когато вече не е любов поради деформациите –„…да учиш демоните на любов“–  се всажда в душите ни и е сложно посегателство върху вътрешното усещане за свобода. Така я описва и авторът в това наглед интимно, но силно иронично гротесково стихотворение, което не само eиндивидуално наблюдение, въпреки личностния наратив:

 

Целувай ме наведнъж! – моли тя. ­–

Не пръст по пръст, не зърно по зърно!

Целувай ме цялата наведнъж!

Той се обърква – открехва уста,

опитва се да я събере в едно,

да бъде лаком, сюблимен мъж 

 

И после – край!Лапва я като хап,

който завинаги ще горчи…

()

И когато я пусне на другия ден,

кой ще види как горе гасне

неговият необитаем труп!?

 

Книгите „Балът на тираните“ и „Влюбване в диктатора“ са изключително важни за нас. Не само защото политическото им статукво е навременно. Те са художествени отливки в стихове на една изстрадана ситуация,  пресъздадена от обединение на хора с чувствителна съвест. Гротеските от Иван-Радоевите визии за посредничеството между омразата, властта, предателствата, човешката гордост и изнасилената свобода са възпитали у по-младите му събратя по перо чувство за вина и лична отговорност, сред които най-дълбокият и сложен поет е Пламен Дойнов.

 

Разбира се че е възможно да бъде обвинен в толериране на „тенденциозна литература“, която подозрително да изглежда че защитава определена политическа платформа. Но пък е убеден, че подобна поезия, създадена в унисон с  негови нагласи и манталитет на духовни приятели и съмишленици, не би имала  шанс за дори най-беглото сравнение с белезите на „тенденциозното“ изкуство. Новата политическа поезия „изговаря историческата вина като своя“, тя възприема „съвременния човек като отговорен за действията или бездействията на своите предци, експонира ги“, четем във финала на стихосбирката. Несъмнено той осъзнава рисковете пред читателите си. Суматохата на историята е суматоха на днешния неясен ден. Сумрачността идва от неизяснените исторически вини. Разделена на три части и една обобщаваща Поема, стихосбирката му формулира три важни акцента чрез образите си – Съдбата на хора без пагони; Генералски светове; Съвестта, която разчиства пътя към свободата. Тук е и най-точната, най-превземаща с вълнение сърцето на читателя визия  на Човешкото:

 

…да мога да кажа всичко,

което не искам,

което не мога,

но което изричам –

срещу вятъра,

срещу Бога,

безименно никой,

в гърлото на съня,

на върха на езика –

най-после висок,

най-после голям,

изричам го

с единственото му име:

сам,

сам,

сам.

 

Писателят не пише книга само за чуждото сърце на Диктатора, а заплаква заедно с нас за раните на бащи ни и техните мъжествени братя, майки и сестри, любими. Търси съвести без задкулисни синини и спестени припознавания. В дългия  списък на прокажени души с бляскави генералски лампази,  сиви безсмислени почивни „недели“ по подстриганите ливади, предназначени за простолюдието, или брадясалите капчуци, които хранят прекрасната есенна охра на тревите…  ще се роди предположението, че само чрез децата си ще можем да отгледаме другата надеждаза България. Това са видения на поета, припознати чрез новия, по-четлив и просветлен почеркна човешката любов(стихотворенията„Докато танцувам с най-красивото момиче през лятото на 1986 година“, „Срам да обичаш“, „Прощаване“…). Ако, разбира се, не се всели в нас с нова сила прокажената и мутирала любов към новите диктатори… Това прави сложен облика на тази тежка,  но и просветляваща книга с поезия, която се запомня с това, че търси непроверени, неизпитани пътища към читателското сърце.…Защото художествената истина, както се изразява поета, не е равна само на съвпадането между реалност и думи, а трепти „в свободата на мисълта между тях“.

Тогава можем да бъдем спокойни, че замисълът на стиховете му – да се противопостави категорично и безусловно на мимикрията на властта, с нейната фалшива и обсебваща любов – призивът му ще бъде разпознат.   

„Любовта“ в тази книга не е анатемосана едностранно(„Влюбване в диктатора“), нейното съществуване не се припокрива само с политически зарази и психози („Нарцис и психея, или в страната на суетните генерали“). В това е сложността на визиите в стиховете на Пламен Дойнов, защото обобщен и разгърнат в мащабен план, проблемът може да бъде поставен и така:

липсата на любов е поробване на свободата

 

И това е Началото…

 

Мариана Тодорова, 2020

 



[1] Ниц­ше, Фр. За пол­за­та и вре­да­та от ис­то­рия­та за жи­во­та. — В: Ниц­ше, Фр. Нес­воев­ре­мен­ни раз­миш­ле­ния. С., 1992, с. 96



Партньори