Из "Пиеси" на Георги Марков

На 1 март 2018 г. се отбелязват 89 години от рождението на емблематичния български писател, публицист и драматург Георги Марков.

По този повод издателство „Сиела” ви кани на вечер, посветена на творчеството на незабравимия дисидент – неговите „Пиеси”, превърнали се в „точката на пречупване в пътя на Георги Марков – от писател в страната към свободен, бродещ творец,… противоречащ на парадните хорове” (Георги Тенев).

 

Из „ДА СЕ ПРОВРЕШ ПОД ДЪГАТА”

(Пиеса в 5 картини)

ДЕЙСТВАЩИ ЛИЦА:

БОЛНИТЕ:

ГЪРБАВИЯТ ДЪРВОДЕЛЕЦ,

ДОКТОРЪТ,

ФИЛОСОФЪТ,

УЧИТЕЛЯТ ПО РИСУВАНЕ,

ПЕДРО,

АКРАБОВ.

Д-Р ГОСПОДОВ – УПРАВИТЕЛ НА САНАТОРИУМА

НЕМИЯТ САНИТАР

ЖАНДАРМЕРИЙСКИЯТ КАПИТАН

ПАРТИЗАНИТЕ

ЖАНДАРМЕРИСТИТЕ

Време на действието – май 1944 година.

ПЪРВА КАРТИНА

Хол на малък частен планински санаториум за безнадеж­дно болни от туберкулоза. Формата му е трапецовидна, отворена с широката си част към публиката.

Насреща – две врати на стаи. Вдясно – коридор с летяща врата. Вляво – прозорец с изглед към планината. Вляво и вдясно – по още една врата на болнична стая. Вратите са номерирани – най-лявата е номер 7, най-дясната – но­мер 10. В ъгъла към авансцената – камина. Авансцената е загатната като тераса.

Фотьойли, столове, масички, разположени така, че да откриват насрещните врати. Портрет на доктор Кох. Кактуси. Радиоапарат „Филипс“. Близо до един­ствения прозорец – бронзов бюст на основателя на са­наториума – д-р Господов-старши.

Привечер.

Върху стаята играят оранжевите отблясъци на залеза. Тържествено и предзнаменователно.

През хола бавно минава Санитарят. Хвърля дърва в ка­мината.

После все така бавно с неизменен ритъм оправя столове­те. Маската му, бялата му шапка и ужасно дългата му бяла манта са съчетани така, че му придават призрач­ност. Във всяка картина този ням Санитар ще поставя разместените мебели на постоянните им места.

Звън на санитарния гонг.

Предпазливо влиза Гърбавият. Той мъкне три големи дървени кръста с надписи.

Безшумно и сръчно поставя кръстовете пред трите вра­ти, без тази с номер 7. Отдръпва се, стои така и се зас-мива. После изтичва към радиото, пуска го силно – чува се стар шлагер. Още по-развеселен, Гърбавият отива при камината и търси място да се скрие, за да гледа ефекта.

Откъм коридора влиза Учителят по рисуване. Облечен е в болнична пижама и дълъг тъмножьлт халат със знаците на санаториума „С.Г.“. Тръгва към Гърбавия, но забелязал кръстовете, се спира.

УЧИТЕЛЯТ ПО РИСУВАНЕ (иронично): И какво от това?

ГЪРБАВИЯТ: Майтап! Защо сега не се смееш? И за тебе съм приготвил!

УЧИТЕЛЯТ ПО РИСУВАНЕ: Като си нямаш друга рабо­та! (Тръгва към своя стол.) Ти, изглежда, нищо не разбираш от шега!

ГЪРБАВИЯТ: Шега ли! Това е вашата шега! (Посочва кръстовете.) Много смешна шега!

УЧИТЕЛЯТ ПО РИСУВАНЕ (сяда на стола си): По-добре разкарай тия мебели, преди да са се събудили!

ГЪРБАВИЯТ (пристъпва към него): А ти не искаш ли за­едно да се посмеем? Да им видим мутрите, като отворят вра­тите... Ще приритаме от смях! (Изчаква за момент отговор.) Или ти е по-весело да се смееш с тях?

УЧИТЕЛЯТ ПО РИСУВАНЕ: Ти наистина си смешен! За­ради една жена!

ГЪРБАВИЯТ: Моята жена!

УЧИТЕЛЯТ ПО РИСУВАНЕ: Била е твоя!

ГЪРБАВИЯТ (нервно отскача): Пак ли!... На тебе отрова ще сипя в манджата!

УЧИТЕЛЯТ ПО РИСУВАНЕ: Мерси! (Чува се кашляне и шум зад една от вратите.) Излизат!

ГЪРБАВИЯТ: Дай боже, да се препънат! И ще помогна на Немия да ги зарови! На майтап! На майтап! (Скрива се зад ка­мината, откъдето гледа какво ще стане.) Излезте, излезте, уважаеми господа! Архангел Михаил ви е донесъл подаръчета!

Вратата с номер 10 се отваря. Излиза Философът – с костюм и вратовръзка, наметнат с болничния си халат. Вижда кръстовете пред вратата и се спира.

ГЪРБАВИЯТ (скрит): Нали всичко може, господин Фило­софе? Нали всичко може? Или сега вече не може? (Смее се.)

ФИЛОСОФЪТ (вдига кръста и го разглежда): ...С мое­то име... както ги носят пред процесията... Колко просто, две летви, заковани напреки... Каква категоричност... Аз знам, че този кръст е мой, но чета моето име като името на друг човек, когото не познавам...

УЧИТЕЛЯТ ПО РИСУВАНЕ (обръща се към Философа): Ти искаш да бъде на друг човек! Естествено, кой не би желал да забучи собствения си кръст над главата на другиго! (Подиг-равателно.) Може би това е най-високата степен на свобода, а, господин Философе?

ФИЛОСОФЪТ (идва до него, прегърнал кръста си): Учу­дих се как едновременно съм толкова близо и толкова далече от това! (Сяда до Учителя на своя стол.)

УЧИТЕЛЯТ ПО РИСУВАНЕ: Истината е, че си винаги близо до кръста, въпреки желанието ти да бъдеш далече! Стру­ва ми се, че този път стремежът ти да умреш като повреден робот, ти изневерява! Роботите не се плашат!

ФИЛОСОФЪТ: Не се плаша! Само се отвращавам от сим­волите! Всеки символ е подигравка с разума!

УЧИТЕЛЯТ ПО РИСУВАНЕ (посочва дървения кръст): А всеки разум е подигравка с живота!

ФИЛОСОФЪТ (замислен, отново разглежда кръста): Това е най-сполучливият символ... Четири противоположни по­соки... Едната е предпочетена (сочи дългата част на кръста)... но тя води надолу... (Държи кръста в естествено положение.) Кой домъкна тези кръстове?

УЧИТЕЛЯТ ПО РИСУВАНЕ: От инвентара на санаториума!

ФИЛОСОФЪТ: При сегашната медицина...

Внезапно с трясък се отваря вратата на стая номер 9. Появява се Докторът, облечен в блестящ собствен ха­лат. Вижда кръста и се засмива.

ДОКТОРЪТ: Каква радост вкъщи! (Ритва кръста и продъл-жава да се смее.)

ГЪРБАВИЯТ (скрит): Ритай! Всички започват с ритане и свършват с ритане!

ДОКТОРЪТ (спира с отвращение радиото, идва при два­мата и разглежда ритнатия кръст): Гърбавият си отмъщава! Не е лош дърводелец! Можем да си направим обща поръчка! Но не такива неграмотни надписи! Господин Учителят по ри­суване ще изпраска нещо калиграфическо, а господин Фило­софът ще измисли някаква такава: „Ние бяхме като вас, вие ще останете като нас“... Къде се е скрил тоя красавец?... На бас, отнякъде гледа!

ФИЛОСОФЪТ (към Доктора): Стига с тия ваши представ­ления! Всичко това е заради просташките ви шеги с жена му!

ДОКТОРЪТ: Ха! Ти забравяш, че тук всеки има право на всичко! (Отива към стая номер 7, отваря вратата.) Помниш ли колко весело беше, когато този граовски диалект изрежда­ше майките ни... (Блъска вратата, докрай отворена.) Сега вече го няма! Аут!... Опитай се да определиш правата си в тази стая! Нали ти сам каза, че при нас няма граници, няма власт, няма страх и всеки може да прави каквото си иска. (Връща се в хола.) Каквото си иска!

ФИЛОСОФЪТ: Сантименталността...

ДОКТОРЪТ: Оня глупак си мисли, че тази дървена играчка ще ме изненада! Ето! (Изважда малко листче.) Остават ми само 47 дни!

ФИЛОСОФЪТ (завива се в халата си): Студено... Тази ка­мина е само имитация, всичко тук е някаква имитация...

ДОКТОРЪТ (взима кръста от ръцете на Философа, счуп­ва го и го хвърля в камината): Само това е истинско!

Отвъд врата номер 8 се чува шум.

УЧИТЕЛЯТ ПО РИСУВАНЕ: Господин Акрабов пак про­верява парите си! Всеки следобед по това време!

ДОКТОРЪТ: Виж, на него и два кръста са му малко! (Оти-ва и още по-добре намества кръста пред врата номер 8.)

УЧИТЕЛЯТ ПО РИСУВАНЕ: Куфарите му са пълни с банкноти, пачки, фишеци... триста декара имот, две мелници и...

ДОКТОРЪТ: И пак няма да му стигнат за място в рая! Яж черна земя, българино!

Акрабов излиза от стаята си, облечен в кожух. Вижда кръста и го целува.

ГЪРБАВИЯТ (скрит зад камината): Хареса си го! Този ще целуне и дявола по задника! Целувай, мръснико, целувките от тебе, задникът от мене!... Прибери си го, хайде, прибери го...

Акрабов тържествено вдига кръста и го внася в стаята си, после се връща. Философът се зачита в някаква книга.

ДОКТОРЪТ (към Акрабов): Сега остава да си поръчаш и ковчег!

АКРАБОВ (сяда на най-хубавото кресло): Поръчан ми е, докторе! Но ако ти си забравил да поръчаш, сбъркал си, има криза с дървения материал! (Оглежда ги строго.) С кръст шега не се прави, и рогатият се плаши от него!

ДОКТОРЪТ: Мръдна ти душичката, а, българино!

АКРАБОВ: Ние, селяните, докторе, сме по-близо до земя­та и не се плашим от нея! А кръстът е свят знак!

ДОКТОРЪТ (се смее): Свят знак! Свещените знаци за тебе са в куфарите ти!

АКРАБОВ: Имам си ги, мои са! Пречат ли ти нещо?

ГЪРБАВИЯТ (изтичва предизвикателно срещу тях, хили се): Как сте, братлета, харесаха ли ви мостричките?

АКРАБОВ (се засмива): Ако това ти помага! Други барат жена му, той на нас си го изкарва!

Смеят се.

ГЪРБАВИЯТ (в изстъпление): Мръсни типове! Ще взема брадвата и ще ви дам да разберете! (Блъска столовете, излиза бесен.)

Докторът, Акрабов и Учителят по рисуване се смеят.

АКРАБОВ: Този ще вземе някоя нощ да ни изколи!

ДОКТОРЪТ (вади цигара и пали): Пази се, сигурно ще почне от тебе!

АКРАБОВ: Разбира се, ти така си се заклал, че още малко, ще престанеш да крякаш за било и не било!

ФИЛОСОФЪТ (към Доктора): Угасете цигарата! Тук все пак е болница!

ДОКТОРЪТ: Колкото аз съм лекар! Не зная някой да е оз­дравял в това заведение, нали, мръснико? (Загасва цигарата в носа на бронзовия бюст.)

Философът отново се зачита в книгата си, Акрабов гле­да часовника си и гълта своите хапове. Учителят по ри­суване стои тъжен на терасата. Пауза, сякаш всички теми за разговор са изчерпани.

АКРАБОВ: Днеска яденето си беше чиста помия, тежи ми в стомаха... Тоя шарлатанин не иска и да знае, юрнал се да гони Михаля из гората! Ами ако ни стане нещо. Немият ли ще ни спасява?

ДОКТОРЪТ (играе си саркастично с бронзовия бюст на основателя на санаториума): Д-р Господов, благородство за петстотин кинта на ден, без лекарствата, чудо на природата, не знаете ли тайната на боровата гора? От нея лъха гваякол и болните се възнасят като ангелчета...

АКРАБОВ: И дървата икономисва стипцата! (Завива се в кожуха си.) Хей! (Развиква се.) Хей!

Санитарят се появява с характерната си бавна стъпка, същински призрак в полумрака. И четиримата настръх-ват, всеки за секунда се вцепенява и гледа към приближа­ващия страшен Санитар.

ДОКТОРЪТ (крещи): Движи се по-човешки, говедо!

УЧИТЕЛЯТ ПО РИСУВАНЕ (страхливо): Стига, стига си ни плашил!

АКРАБОВ: Махай се! (Опомня се.) Донеси дърва! Чуваш ли, да те вземат дяволите! Донеси дърва и се махай!

УЧИТЕЛЯТ ПО РИСУВАНЕ: Още сме живи!

Санитарят бавно се обръща и изчезва.

ДОКТОРЪТ: Този тип, Управителят, нарочно го е взел!

УЧИТЕЛЯТ ПО РИСУВАНЕ: Само като го гледам, ще по­лудея!

Пак пауза, в която темите са изчерпани. Всички са още под впечатлението от появата на Санитаря.

УЧИТЕЛЯТ ПО РИСУВАНЕ: Да знаех, че ще попадна в такъв санаториум, щях да си лежа у дома!

ДОКТОРЪТ: Ако си нарисуваш един дом!

УЧИТЕЛЯТ ПО РИСУВАНЕ: Ох, да оздравея веднъж, ще ме запомнят!

ДОКТОРЪТ: След второто пришествие!

АКРАБОВ: А къде е Педро?

УЧИТЕЛЯТ ПО РИСУВАНЕ: Той си е най-добре, пак се е нарязал!

АКРАБОВ: Управителят нарочно му пробутва бутилките, дано по-скоро пукне, зер, предплатено е за една година и ис­панката няма да дойде да си вземе рестото! Това не е санатори­ум, а морилня, морилня... трупане на пари от мъките на хората!

ДОКТОРЪТ: Добре че твоите са натрупани от радостите на хората!

Внезапно се чуват далечни пушечни гърмежи, после кар­течница, далечен отглас от престрелка. Тишина.

УЧИТЕЛЯТ ПО РИСУВАНЕ: Какво беше това?

ДОКТОРЪТ: Не видяхте ли сутринта полицията... тия, как ги казват, ловните дружини... Всички шумкари трябва да ги приберат в Карлуково, щури хора, за какво са тръгнали да ги пита човек!

АКРАБОВ: Абе, те си знаят за какво са тръгнали, само че няма да ги огрее!

ДОКТОРЪТ: Може и да ги огрее, руснаците влизат в Румъ­ния...

АКРАБОВ: Голяма работа! Па като дойдат руснаците, та ще настъпи раят на земята! Ще им кажат – на, лежте и яжте! Дотогава ще ги изтребят като пилци! (Отново стрелба.)

УЧИТЕЛЯТ ПО РИСУВАНЕ: Трябва да си последният глупак, да се жертваш за нещо. Какво като дойде комунизмът? Хората щели да бъдат щастливи! Какво като са щастливи! Нали тебе няма да те има, ще те изгризат червеите и друг път няма да се появиш на този свят! За какво си се родил тогава?

ДОКТОРЪТ: Все едно ти знаеш за какво си се родил! Все това е, всеки си боледува от болестта, нали, господин Филосо­фе? Някой марсианин ще припадне от смях!

ФИЛОСОФЪТ: Откровено казано, все едно ми е на чия те­ритория ще бъда погребан – на комунистическа или на капита­листическа!

И отново пауза, в която темите са изчерпани.

УЧИТЕЛЯТ ПО РИСУВАНЕ (отива към терасата): Утре е неделя... Може някой да се излъже да дойде на посеще­ние. Предчувствам.

ДОКТОРЪТ: Три месеца предчувстваш едно и също!

УЧИТЕЛЯТ ПО РИСУВАНЕ: Все пак трябва да дойде ня­кой.

АКРАБОВ: За какво ти е? Да ти донесе соени бонбончета?

ДОКТОРЪТ: Да го съжали! Той не може да диша, без да го съжаляват! Вярва си, че на някого може да му е жал за него!

УЧИТЕЛЯТ ПО РИСУВАНЕ: А защо да не им е жал! Аз съм давал, давал съм...

АКРАБОВ: Всеки е давал!

ДОКТОРЪТ: Тук никой не идва заради нас, всеки се мъкне заради себе си. Ние сме нещо като манастир, където тоя или оня идиот се наслаждава на собственото си благородство. (Към Акрабов.) Помниш ли как нашият Педро изрева от терасата, че ще застреля всеки, който му дойде на посещение!

УЧИТЕЛЯТ ПО РИСУВАНЕ: Каквото и да разправяте, утре между осем и десет ще се лепнете на терасата!

АКРАБОВ (с прозявка): Отначало идваха при мене мно­го... Роднини, приятели, все такива скромни, тъжни, носят ми подаръчета, цветенца, ябълчици, а очичките им все в...

ДОКТОРЪТ: В куфарите!

АКРАБОВ: Точно така! Но откакто разбраха, че никой нищо няма да получи, изчезнаха и си я карам добре. Викам на една братовчедка: „Възглавница от парите ще направя, ще си нанкам върху тях, ей така, за собствено удоволствие...“. И по­вече не стъпиха!

ДОКТОРЪТ: Моля, моля, идваха някакви госпожици, меж­ду нас казано, съвсем очукани госпожици!

АКРАБОВ: Това беше в началото, когато още можех да из­лизам!

ДОКТОРЪТ: Мислех си, че ще пробуташ нещо... а ти взе, че ги прибра и двете. Антон, бог да го прости, се покатери на прозорчето и щеше да падне... тримата сте били вътре като от майка родени... После дойдоха още два пъти, преди да почне да идва акушерката от гарата, оная, с мустаците на Панайот Хитов...

АКРАБОВ: За всичко съм си плащал!

УЧИТЕЛЯТ ПО РИСУВАНЕ: С вашите милиони и харем можете да си обзаведете! А такива като мене само ще преглъщат.

АКРАБОВ: Кой ти е крив, като не умееш да печелиш пари. Нарисувай ме и готово.

УЧИТЕЛЯТ ПО РИСУВАНЕ: Да ми платиш като на прос-титутка!

ДОКТОРЪТ: За какво друго се плаща на изкуството, ако не за проституция!

УЧИТЕЛЯТ ПО РИСУВАНЕ (към Акрабов): Сложи още една хилядарка!

АКРАБОВ: Толкова.

ДОКТОРЪТ (към Учителя): Ако му направиш истински портрет, аз ще ти платя разликата!

УЧИТЕЛЯТ ПО РИСУВАНЕ: Аз си имам принципи!

ДОКТОРЪТ: Но нямаш куфари!

АКРАБОВ (идва при Учителя): Не ти го искам току-така... Абе имам една приятелка, хазяйката от Швейцария, фрау Бот­шак, искам да є пратя тоя портрет... Дето се казва, въпросът е за България... Те си мислят там, че ние сме туземци... Ще го нашляпаш с много боя... и ще му сложиш един хубав надпис: „Последният портрет на господин Иван Акрабов!“. Последни­ят, като на писателите! Това е знаменито, хваща! Нали, госпо­дин Философе?

ФИЛОСОФЪТ: Да, господин Акрабов, да повикаме ли пак Немия?

АКРАБОВ: Ако ти е дошло времето!

УЧИТЕЛЯТ ПО РИСУВАНЕ (към Философа): Ти какво! Цял живот не си научил как се живее, а сега ще ни предписваш рецепти за умиране!

ФИЛОСОФЪТ: Какво искате да кажете с това? Не ви раз­бирам.

ДОКТОРЪТ: Ти пък, защо се напъваш да търсиш съдържа­ние в думите! Приеми ги най-после като звуци, като скърцане­то на вратата! И ти също като господин Учителя си дошъл само с венчалния си костюм!

ФИЛОСОФЪТ: Колко ми е досадно това ваше мъченичес-тво!

ДОКТОРЪТ: А пък твоята мутра така разнообразява жи­вота ни, че понякога те бъркам с бюста на оня идиот. (Показва бронзовия бюст на основателя на санаториума.) Аз искам да правя всичко, което ми дойде наум, искам да говоря всичко, да имам всички възможни мнения и антимнения, да казвам едно, а да върша обратното, да си измислям принципи, закони, клет­143