Думитру Раду Попеску / род. 1935/ принадлежи към едно, без съмнение, силно поколение румънски творци – „поколението от 60-те години”. Всичките те – ярки, запомнящи се индивидуалности : поетите Никита Станеску, Марин Сореску, Йоан Александру, Ана Бландиана и белетристите Николае Веля, Щефан Банулеску, Фануш Нягу, Василе Ребряну, Йон Ланкранжан, Джордже Балаица, Норман Маня, драматурзите Йон Байешу, Димитру Соломон, Теодор Мазилу, Ромулус Гуга - не само че продължиха големите традиции на класиците и особено на авторите от периода между двете войни /силен момент в литературата на северната ни съседка/, но и с най-добрите си поетични, прозаични драматургични опуси изведоха румънската изящна словесност на преден план в Европа. Днес те са сред най- превежданите румънски автори в света.
Думитру Раду Попеску или както го наричат в Румъния Де Ре Попеску /може би, за да се отличи от непопулярния си съименник, Думитру Попеску, писател-цензор от „Златната епоха Чаушеску” /, е силен, дълбоко оригинален автор. Забележително плодовит, без това да се е отразило досега на качеството на неговите текстове, независимо дали са за четене или за сцената. Самият той твърди, че пише леко и че неговите сюжети сами си избирали формата и изказа. На театъра той гледа първо като на литература за четене, а не само като текст за сцената. Съчинява своите пиеси по същия начин, по който пише разказите, новелите и романите си. По този повод преди време писа:
„Старая се да пиша така, че когато читателят прочете пиесата, ще може сам разбере защо съм се изразил в точно диалогична форма, а не в прозаична. Убеден съм, че поставена вече на сцената, всяка пиесата придобива нов, друг живот, друго, различно дихание и се осъществява изцяло, напълно – героите стават явни и конкретни, а от своя страна -зрителят също се превръща в действащо лице. Стига авторът да съумее да го приобщи...”
А Д.Р. Попеску не оставя своите читатели и зрители никога равнодушни към сътвореното от него. Пиесите му винаги се радват на успех, а книгите му се издават и преиздават непрекъснато повече от половин век.
В прозата на Д. Р. Попеску, вдъхновена от моделите на Фокнър,
/със сгъстения мъглив в началото разказ, който постепенно се избистря/, Маркес и Итало Калвино / със синтеза между реалното и магическото/ и Мирча Елиаде / с неочакваните скокове във времето и пространството/, но определено оригинална/ - малка част от коятое представена в този сборник - виждаме майсторски постигната амалгама между конкретното и фантастичното, като последното придава особен смисъл на реалистичното. И това е може би най- силната страна от творчеството му. В много от пиесите, разказите и романите му - делничното, баналното прераства в гротеска, във фантастика и това е любимият му конструктивен принцип. „Защото в живота нищо не е в чист вид, казва в едно интервю авторът: „В живота има всичко: любов, жестокост, благородство, подлост, възвишеност, глупост. Тези противоположни качества могат да се съчетаят дори в един човек, в един образ, в един епизод, в една единствена сцена. Защото читателят и зрителят знае, че животът е загадъчен, сложен, направо непредвидим. Обикновеният реализъм на съчиненията от миналото вече не могат да предизвикат този интерес, който преди са будели у читателите и зрителите. Времената вече са наистина други...”
В тези ранни, но силни разкази с герои теми, които са близки и до нашата, българската история и действителност, Думитру Раду Попеску пресъздава различни драматични ситуации и конфликти, формиращи душевността на героите, при това с малко, но ярки изразни средства, като определя техния нравствен ръст, без да е морализатор. И това не са традиционно разказани истории за морални и човешки проблеми. В тях има винаги някакъв водещ образ, някаква метафора, която е ключ към конкретната история. Сюжетите веднага грабват вниманието, а характеристиките на персонажите са изключително точни, лаконични и живи. А в големите си романи / „Ф”, „ Животът на Тирон Б”, „Императорът на облаците”, „Завръщането на блудния баща” той умело използва елементи от наративната техника на Фокнър, която би могла да се определи като „литературен кубизъм”, заради едновременното излагане на протичащото в ума и сърцата на почти всички герои. В много от пиесите и прозаичните му опуси има и определена доза „съспенс”, някои могат да бъдат причислени към криминалния жанр. В това отношение Д.Р. Попеску е истински майстор. Чете се с удоволствие и неотслабващо напрежение.
Не е лесно да се определи театъра на Думитру Раду Попеску.
Някои го считат за откровено „политически”, други за „театър на идеи”, трети – за „митологичен”, четвърти твърдят, че е „бароков”. Пиесите му / не знам точния им брой, но може би са повече от 60!/ са и драми, и трагедии, и фарсове, и комедии. Той, освен, че е роден драматург, е и един изключително плодовит автор – пише много, още от млади години до днес. Прав е критикът Лучиан Райку, който ги определи направо като „яростни” и „необуздани. Те ни напомнят за разрушителните сили в природата: проливните дъждове, бурите, вулканите, земетръсите. Появила се сред различни, разнопосочни тенденции в световната и румънската литература и театър, драматургията, както и прозата на този забележителен автор, открива пред нас един пъстър и грубовато фантастичен, „маркесовски” свят, в който органично се преплитат фантастиката и реализмът, трагедията и лириката. Неслучайно, друг известен критик, Йон Негойцеску, определи търсенията на Думитру Раду Попеску като „склонност към маскарадното”, към „спектакъла – парад на чудатостите и маниите”, към „оригиналните персонажи и патологичните феномени”. В много от тези пиеси, бих казал, героите на този автор са едновременно жертви и палачи. Те се надсмиват над другите, но нерядко и те самите са шутове. Думитру Раду Попеску непрекъснато задвижва любимия си механизъм на контраста. Негов учител в театъра е, без съмнение ,Шекспир. Именно геният от Стратфорд го вдъхновява за редица от неговите текстове за театъра. В някои от пиесите му ще видим герои, вдъхновени от Хамлет, Макбет, Кориолан, Крал Лир.Но не по-малко го вдъхновява и античната драма на Еврипид, на Софокъл.Писателят не се притеснява да бъде сентенциозен, без да е нравоучителен. Той ще разкрие порока, скрил се под маската на добродетел, егоцентричната или кастова корист, скрита зад принципи и норми. Да, Д.Р. Попеску не представя герои модели, при него няма „икони”, той просто търси Истината. Не предлага и готови решения или рецепти, а оставя както героите си така и зрителите сами да намерят верния път. И този причудлив свят е със своя вътрешна логика, която в крайна сметка смущава и обърква, а финалите му или остават открити или водят до катастрофи или катарзис....
„Театърът възприемам като храм, като светилище, където хората се откриват или преоткриват, където се пречистват...” твърди Думитру Раду Попеску.
ОГНЯН СТАМБОЛИЕВ
