Skip to Content

Из сборника с разкази „Гладни сърца“ от Веселина Седларска

ПРЕДГОВОР

Не се заричай, чуваш ли, не се заричай. Всеки, на когото съм се присмивала, ми е ставал шеф, и всичко, което съм се за­ричала, че няма да направя, съм правила. Виж ме сега: седя в леглото и гледам турски сериал (тук трябва да се сетите какво е било зарича­нето). Дори си записвам сюжета в тефтерче. С ръка, на която имам абокат, свързан със систе­ма (тук трябва да се досетите, че съм в болни­ца). В стаята има още едно легло, в момента то е празно. Жената, която лежеше в него, бе опе­рирана днес и ще прекара тази нощ в интен­зивното отделение. Поставила ми е задача да гледам серията и да ѝ я разкажа. И аз я гледам, водя си бележки. Най-трудно е с имената, от­белязвам Фарук с Ф за по-кратко, но след малко се оказва, че брат му се казва Фикрет и съкра­щението не върши работа. Чувам имената ту като Кеймет, ту като Късмет, а дали е Дилара, или Гилара зависи от града, в който е родена съответната озвучаваща актриса. Но общо взе­то, си изпълнявам поетия ангажимент.

А сериала след този по другия канал да го гледам ли, попитах Бабадора. Тя така се пред­ставя: „Аз съм Бабадора“ (тук трябва да се се­тите за възрастта и името ѝ). „Сакън! – отсече Бабадора. – В него има насилие.“ Бабадора е по-подходяща за СЕМ от всичките му членове, ако съдя по телевизионните ѝ забележки. Пет минутки след като се запознахме, тя каза, че ще ме пита нещо много важно, на което досега не е получила отговор. В болницата хората си гово­рят само важни неща, винаги лични, понякога тайни. Ето го важното в този случай: „Бебетата, които са снимани в турските сериали, получа­ват ли хонорар?“. Не ме питайте колко мънках, докато предположа, че получават. Сериалът на Бабадора е най-хубавият, защото е по действи­телен случай. На другия канал от 17 часа също има сериал, но Бабадора не го уважава, защото не е по действителен случай.

„Ти – вика Бабадора, – разкази пишеш ли, или само дописки?“ „Не мога да пиша разкази – каз­вам, – разказите се измислят, а аз от журналис­тиката съм се увредила и не мога да измислям.“ „Глупости – вика Бабадора, – че какво пречи да пишеш разкази по действителен случай? Хора­та филми правят по действителен случай, ти за един разказ… Хем ще са по-хубави, като се­риалите.“ Така започна моята магистратура по творческо писане в университета на Бабадора. Разказах ѝ няколко интересни случки – истин­ски. Тя слуша внимателно и после коментира с една дума. Ако случката е човешка история, коментарната дума е: „Живот…“. Ако сюжетът е странен, любопитен, коментарът е: „Свят…“. И в двата случая с клатене на главата. Върна се от интензивното с три стърчащи от тялото ѝ тръбички и с нови творчески идеи. „Но първо – вика, – разкажи серията.“ „Имаше една – казвам, – не ѝ разбрах името, нещо като Каймак…“ „Знам я – вика Бабадора, – на мал­ката снаха майка ѝ, давай нататък!“ Отварям тефтерчето, изиграх два-три диалога, довол­на остана. В този момент телефонът ѝ звънна. „Ревизират ме дали съм жива“, рече Бабадора, като имаше предвид близките си.

Ето какво беше измислила, че трябва да на­правя: „Като чувам колко хора ти се обаждат по телефона, ако всеки ти разкаже една хуба­ва история и ти я напишеш, ще стане книга по действителен случай. Кажи им да се сетят за някаква по̀ така история, трогателна, ама може и подла, ти нали гледа серията, нещо, дето да е или живот, или свят, какво ще те уча… обади им се.“

И аз им се обадих. С обещание, че ще проме­ням имената, ще избирам от чия гледна точка да преразкажа историята и тук-там ще приба­вям, но съвсем малко.

Разказаха ми. Преразказах. Така се роди тази книга и така разбрах какво иска да каже Стайнбек, когато твърди, че само разтваря страници­те на книгата и историите припълзяват по тях.



Партньори