Skip to Content

Издателство Карина-М представя новата книга на на Димитър Горсов „Мелодия в залеза. Стихотворения“ по повод на неговата 80-годишнина

Поетът Иван Есенски написа за Димитър Горсов: „един от най-непримиримите съвременни поети, предоставя пред читателите сърдечната биография на своя нелек, често пъти драматичен, но неотклонен творчески път, преживян, осмислен и извървян с тежкия товар на Високото Слово в едно непоетично съвремие, чийто поданик, но и изгнаник е поетът.

Това е карта на българската душа, опалена от изпепелените надежди, възродена в пролетните кълнове на пробуждането, преминала упорито през пропастите на дните, за да посее отново любовта и състраданието в браздите на тая кръстопътна земя, която освен хляб, заупокойни песни, горести и надежди, ражда и дълбоките поетични небеса, към които са устремени крилете на вечната младост, на обичта и синовното преклонение, които наричаме с кристалната дума – Поезия“

 

Книги от Димитър Горсов :

„Като дъх и ласка” , ДИ „Георги Бакалов”, Варна, 1971 г.

„Всичко на света”,  ДИ „Георги Бакалов”, Варна, 1975 г.

Крехка вечност”,   „Народна младеж”, София, 1981 г.

„Черните бардове”, „Български писател”, София, 1994 г.

„ Мигове като градини”,  „ПАН- ВТ” Велико Търново, 2000 г.

„Кафез за феникси”, „Карина М”  София, 2001 г.

 „Ранени притежания”, „ Фабер” В. Търново, 2003 г.

 „С лице в мравуняка“, „Карина М”,  София, 2006 г.

 „Праг”,  „Фабер”, 2007 г.

 „Тишини и сенки”,  „Фабер”,  2015 г.

 

 

Иде вечер. Вечност иде...Снел продраната си дреха,

лягам сред треви високи, над земя – горена кожа.

Хребетите черни вече в здрача към звезда поеха.

Падна хляба от ръцете с тяло, съскало под ножа.

 

И не зная жал в гръдта ми ли се буди, или прилеп

в мрежата от остри клони бий с криле одрипавели.

В страх сърцето ми сред мрака за деня събира сили,

а аз диска лунен чакам като вест от край, поселен

с болката на тия, дето в пътя бързаха пред мене...

 

С кръв, на две разполовена, отдих нямам аз, а искам

да им кажа, че спокойно е в полята и не стене

онзи кон зацвилил, дето е заплел нозе в тревите;

да им кажа, че петлите с гърло, пълно с лунен огън,

ще запеят, та да могат мъртвите да легнат в гроба...

 

Вече толкова години тука всичко се повтаря –

съхнещото стръкче черпи с капчица роса зората;

скатът рухва и еднакво смита жертвата и звяра,

а къпините се хвърлят, с нокти ни дерат месата –

мойте и на вола, дето бърза, че припряни хора

кланицата ще затворят...

 

Свили лапички сред клоните, в гнезда, живота бранили,

дебном котетата рижи на звездите са заспали…

Хладна пепел от огнища вятърът в тревите смита.

И се сгърчва в трайна болка всяка същност, и могъщо

пада вечер... Вечност иде. Равнина и връх се сливат.

 

 

 

ЧЕРНИТЕ  БАРДОВЕ

                                         „ Милост за нас...  „                                          

                                                     Гийом Аполинер

 

Чуй! –

     това са нощните щурци...

 

Все по стоманените склонове на изтреблението,

между звезди и спътници се лута блясъкът на песните им...

 

Напуснали тревистия си дом, те тръгват с нежност и обречено

                                                                                                усилие

хармонията на разсипаните сфери да сглобят,

да стъкнат сетните огньове на смразеното ни съпричастие

и да ни уверят,

         че любовта е постижима, постижимо – щастието...

 

О, колко тегнещи горчилки от обиди носят те!...

И колко риск, и колко вяра, Господи! – да служат векове

на туй,

с което се разминахме...

 

Да викнем: слава, слава на щурците! –

                                                    тези черни бардове на юга,

                                                    рицари  на непостижимите луни...

Слава на щурците!...

Нека спрем до тях,

                     преди от самотата им да ослепее и последната звезда;

нека пак с въздишка и смутено облекчение да отклоним

              това, което беше лъст под грозно пълнолуние и нокът

                                                                       над свистяща рана в тях;

нека да избършем сълзите им по тревистите коси

                                                                     на техния неясен свят,

                                към който може би след края си ще отпътуваме;

нека се сродим с недоловимото им дишане отвъд стъклата

                                                                 на среднощните ни влакове!

 

... И седнали на къщния си праг,

с устни, обгорени от вкуса на пътешествията,

молитвено да шепнем: Милост за щурците!.. Милост!..

Милост

за душите ни сразени!...



Партньори