Skip to Content

Откъс от "Колекция разкази" от Анна Карима

Анна Карима е писателка, общественичка и едно от най-видните лица в борбата за равноправие на половете в България. Тя е сред основателите на Женското образователно дружество „Съзнание”, което се бори за допускането на жени студенти в Софийския университет.Учредява Българския женски съюз, редактор е на редица списания и вестници, основава съюза „Равноправие”, открива първото в София Девическо търговско практическо училище и основава дружество „Инвалид” – дом и училище за деца с физически и психически проблеми.Пише и публикува през целия си живот. Три нейни пиеси са поставяни в Народния театър. Драмата ѝ „Отритната“ достига тираж от 50 000 екземпляра.

Издателство Асеневци представя на българските читатели колекция от най-добрите разкази на Карима, първоначално публикувани в сборниците „Сантиментални разкази“ (1939), „Разкази“ (1906) и „Разкази по народни мотиви“ (1929).  Изданието съдържа и предговор за живота и дейността на Анна Карима, с която тя е подпомогнала развитието на жените в България..

 

Иван Вазов я вижда като „майка на това, което ще дойде“.

 

Из “Алибеговица”,

Колекция разкази на Анна Карима

Алибеговица

Малко е селцето Р. в Македония. Хвърлено е всред една долчинка, през която тече и живописно се вие речица, що дели селото на горна и долна махала. Селото е българско, ала има и много турци и не току същи турци, а помаци – всички говорят български.

Главният поминък на селото е работенето на лена: безкрайни „ленища“ се протакат в долето, по двете страни на реката, по ниските баири и се губят в далечината.

Лятото преваля къде есен – време на беритбата на лена. Едни го берат из ленищата, други го топят в дълбоки „топила“, трети го „мнат“.

В една от най-хубавите турски къщи в горната махала, у Алибегови, се сбират най-много мналки. Всички моми в селото се надпреварват да работят у Алибегови: хубаво им плаща, па и хубаво ги гощава старата Али-беговица.

Щом се пукне зората, сбират се момите да мнат. От заран до вечер те дишат праха всред трясъка на мелниците – ала сякаш нищо не им е. Весели са, шегуват се, па някоя и песен запее – пее, крещи до Бога, та дано се чуе гласът всред трясъка.

Пеят се и песни задружни, ала се пеят те по-късно, кога дойде при тях старата беговица.

Кога мине пладне, кога се нахрани голямата стопанска челяд и всички излязат на работа, кога къщата глъхне и в нея остане само старата беговица, отива тя в стаята, дето се мне ленът. Стара е тя, едвам мърда крака, очи є не видят. Щом се покаже тя на вратата, прегърбена у две, облечена в черна фереджа, с бяла шемия на глава – всичко веднага замлъква, за миг мелниците спират трясъка си, а девойките смеха и шегите.

Едвам чуто им каже старата „Добър ви ден, моми“, па се упъти към мястото си в къта на стаята.

Тук, седнала на постлания за нея миндер, тя бавно с треперливи ръце разбражда бялата си шемия, отмята фереджата и обхванала с двете си ръце коленете, втренчи старческите си свити очи в мналките, които едвам се видят през прашливата гъста мъгла.

– Хъ, работете, работете си, щерки! – рече тя едвам чуто.

Дигва се пак оглушителен трясък. Усърдно работят девойките, прах ги е цели полепил, едвам се гледа през опрашените клепачи, едвам се диша в праха – ала нали е за пари? Пуста неволя!

Ами що дири богатата Алибеговица всред тия неволници каурки? Дали работа е дошла да нагледва със своите слепи очи?

Чудиха є се отпървом девойките, ала є се научиха отсетне. Седне старата в къта, гледа ги втренчено, без да ги види, ала ги чува... Не да надгледва идеше тя, не да диша праха им – идеше тя за техните песни, за старите им български песни...

Седне си Алибеговица, помълчат мналките, па току се спогледнат, намалят шума на мелниците и песен подхващат. Всички те пеят: бавно, с тъжни извиви се нижат думите на старите песни, на песни юнашки, хайдушки...

Изпеят една, помълчат, па друга запеят. Слънцето клони на залез, тъмнеят далеч ленищата, а старата още седи, слуша...

 

Девойките престават да мнат, допяват последната песен, коя най се допада на старата. Със склопени от умора очи слуша тя песента, коя в нея буди спомени за отколешно минало...



Партньори