Skip to Content

Из "Пилат" на Магда Сабо

Магда Сабо е лауреат на най-високото унгарско литературно отличие на името на Лайош Кошут, а книгите й са преведени на десетки езици. Дебютира като поетеса. През 1949-а е удостоена с авторитетната литературна награда „Баумгартен“, но по политически причини отличието й е отнето, а самата писателка е уволнена и не може да публикува чак до 1958 година. В този период от живота си Магда Сабо се обръща към прозата. Първата й творба, повестта „Фреска”, е публикувана, когато свалят забраната върху издаването на нейните произведения, наложена от унгарския диктатор Матиаш Ракоши. Една след друга се раждат книги като „Кажете на Жофика”, „Сърната”, „Синият остров”, „Бал с маски”, „Рожден ден”, „Улица "Каталин”, „Вратата”. Стилът на Сабо се отличава с рядка експресивност и дълбочина на психологическия рисунък.

 

"Новината дойде сутринта, докато препичаше филийки.

Преди три години Иза им бе пратила една практична машинка, в която филийките хляб се изпичаха до бледорозово между електрически жички. Тя я повъртя, погледа я известно време, после, с все кутията, я прибра най-долу в кухненския шкаф и повече не я извади оттам. Не вярваше в машините, всъщност не вярваше дори в нещо толкова всекидневно и обичайно като електричеството. Ако за няколко часа нямаше ток заради късо съединение или пък заради повреден от бурята електропровод, сваляше от бюфета с чашите медния свещник с двете поставки, където свещите винаги стояха в очакване токът да угасне, донасяше го от кухнята и докато пристъпваше през антрето, държеше над главата си клонките с пламтящите фитили, както кротък, стар елен рогата си. И с мисълта за тостера не можа да свикне; биха ѝ липсвали приклякането, огънят, особеното пъхтене на жарта, напомнящо за живо същество. Постоянната игра на цветовете на жарта винаги придаваше на стаята някакво специфично оживление; когато огънят гореше, имаше чувството, че не е сама дори освен нея да нямаше никого в къщата.

И сега бе приседнала на табуретката пред отворената вратичка на печката и когато Антал звънна, не знаеше къде да дене миниатюрния ръжен, на който се препичаше филийката ѝ, затова излезе с него в антрето. Антал първо само я погледна, после я хвана за ръката и непохватният жест, с който я докосна, издаде какво не желаеше да изрече. Очите на старицата се наляха със сълзи, но капките не избликнаха, сякаш някаква особена, упорита сила ги задържаше на ръба на клепачите. Учтивост, едновременно вродена и втълпена, функционираща по-уверено и от рефлекс, я накара даже да отрони и едно „Благодаря ти, синко“.

От двете малки стаи отопляваше само вътрешната. Когато влязоха, старицата отново се отпусна на табуретката, а Антал започна да си грее ръцете на печката. Не говореха, но и мълчейки се разбираха прекрасно. „Трябва да съм силна – изрече мислено старицата, – много го обичах.“ „Съвземи се, имаме време – отвърна ѝ наум Антал. – Всъщност няма никакъв смисъл да отиваш, защото на онова място вече няма никой. Онзи, който е там, от зори вече не е човекът, когото познаваше. Аз обаче все пак ще те заведа, защото и над него имаш права, над този никой.“

Когато най-после тръгнаха, старицата провеси на ръката си пазарската чанта. Винаги ходеше в клиниката с чанта, в нея носеше на Винце всичко, което той пожелаеше или което тя сметнеше за добре: носни кърпи, бишкоти, лимони. И сега през дупчиците на мрежичката проблеснаха жълтите овали. „Прави магии – помисли си лекарят. – Прави магии с три жалки лимона. Смята, че ако покаже на тленността, че не се страхува от нея, ще стресне смъртта. Смята, че ако занесе лимони на татко, ще го завари жив.“

През нощта бе паднала слана, стълбите бяха хлъзгави, старицата не беше ги ръсила от вечерта. Антал я хвана под ръка, така слязоха. Вратата на навеса за дърва беше отворена, на прага имаше кална снежна пряспа, зад нея, като иззад броня, надзърташе Капитан. Чуваше се как се мъчи със сламата, отново беше разбутал гнездото си. Старицата не поглеждаше към навеса, ръката ѝ внезапно се вдърви, дишането ѝ се учести. „И тя забеляза Капитан – помисли си лекарят, – прави се, че не го вижда. Капитан е черен. Сега не бива да вижда черно, само бяло.“

Когато затвориха портата и поеха към стоянката на такситата, след тях през стъклената врата на бакалията погледна Колман, управителят. Само седем часът е, старецът май си отива. Жалко, тих човечец беше, търпелив, пускаше пред себе си всички, без значение дали мъже или деца, последен си подаваше каната за мляко. Момичетата го обожаваха, защото всяко лято им носеше цветя от градината, а когато застудееше – печена тиква и чай. И той си отива, горкият. Дъщеря му ще го оплаква, що пари им праща всеки месец от Пеща, тъй разправя пощальонът. Къде е гледал Антал, та се разведе с нея? Впрочем и той не е лош човек, всички, които е лекувал, го хвалят. Старицата също мислеше за Иза, когато се качваха в таксито пред сладкарницата. – Татко има рак – изрече Иза с някак особен, студен глас, когато преди три месеца майка ѝ извънредно ѝ се обади да си дойде от столицата, за да прегледа баща си. Търкаше ръцете си в банята, с онези бавни, търпеливи лекарски движения, с които беше свикнала още от времето на следването си в медицинския. На старицата ѝ причерня, свлече се на ръба на ваната, сграбчи кранчето на бойлера на дърва, но после чу гласа на Винце, тутакси подскочи и изтърча в антрето. – Какво се спотайвате вътре? – попита я раздразнено Винце, а тя само го гледаше погнусена, с ужаса, с който гледаме разпадащо се тяло. Не можеше да му отговори, нищо не ѝ хрумваше. Спаси я Иза, която се появи зад нея и показа жилавите си бели пръсти. – Не всеки е такъв непоправим мърльо като вас - каза и слабото лице на Винце просветля. „Непоправим мърльо“ – това беше стар израз на Иза, на някогашната, циврещата Иза с лъсналия нос. – Някои си мият ръцете няколко пъти на ден, аз например – продължи момичето. – Приберете се в стаята си, че ще вземете да настинете. Ако стомашните ми киселини бяха толкова малко като вашите, нямаше да подрипвам толкова наоколо, а щях да си пия пепсина.

Старицата знаеше, че Винце се съмнява. Откакто му се появиха странни, безумни болки и взе да слабее, Винце стана подозрителен, започна да се ослушва, непрестанно беше нащрек, с надеждата да дочуе откъслечна реч и най-после да разбере защо отслабва все повече и повече и какво е обяснението за тази особена, изгаряща болка, която чувстваше все по-често. „Аз не бих могла да му отвърна така“ – помисли си старицата и въпреки отчаянието я заля гордост, че Иза може.

– Ела, мамо, ела с мен до кафенето, да изпием по едно кафе. Няма ли и вие да дойдете?

 

Винце се усмихна и гордо огледа слабите си като щеки крака; как си го представят само: той и кафене. Поклати глава, Иза махна, каза: няма проблем, и без това само жените ще зяпате. Взе си палтото и както винаги от детските си години, когато излизаше от къщи, побутна с чело красивото, изпъкнало чело на баща си. – Да не вземете да изневерите на мама, докато сме навън! – Винце само кимаше дяволито, очите му – които от седмици бяха различни от онези, които познаваше старицата, дотолкова различни, че понякога се чудеше какво се е случило с тях, защо са се смалили и в същото време някак са се издължили и помътнели, – внезапно пламнаха. Винце обожаваше Иза, разговорите им винаги бяха закачливи, съвсем не обичайните за баща и дъщеря. Бяха приятелски, братски, съучастнически – един бог знае какви."



Партньори