На 31.10.2016 г. от 18:00 ч. в галерия Възраждане ще се открие изложба
„ Графикатура “ на проф. Иван Газдов, по случай неговият рожден ден и ще бъде представена книгата „ Черно сияние “ на д-р Петко Петков, която изследва специалните визуални качества на Графикатурата, личен графичен стил на Иван Газдов.
Изложбата ще продължи до 14.11.2016 г.
Проф. Иван Газдов отдавна е еталон в съвременната българска графика. Създател на графичния стил „ графикатура “, той се експлицира в изобразителното пространство не само като даровит художник, но и като ерудит – новатор и мислител. Неговите „ графикатури “ са плод на един особен поглед върху живота, на една многозначна визуална култура и не на последно място - на удивително чувство за поезия и хармония. Да контролираш знаковите понятия, да намираш точната конкретност, за да съставиш зрелище върху листа, и всичко да бъде вкарано в ритъма на красивото – това са част от констатациите, които определят високото майсторство в творчеството на Иван Газдов.
Краси Алексиева, 2016 г.
"Уважаеми читателю,
Извинявай, че ще минавам направо на „ти”, но, както тази книга, надявам се, ще те убеди, изкуството е близост, в много отношения по-голяма от житейската, а ние се срещаме именно на негова територия, старателно подържана от Иван Газдов. Той изглежда по-лесен художник, отколкото е: сякаш не подлага възприятието ти на предварителни изпитания, допуска те в работите си през централния вход на фигуралността, разказва ти „в картинки” човешки истории (най-често мъжко-женски), закача те с визуални остроумия и каламбури, готов е да се възползва от бързата комуникативност на плаката и дори за кратко да се побере в жанровата норма на карикатурата, стига да предизвика усмивката ти и да те накара да се забавляваш на воля. Така, без да се усетиш, попадаш в артистичен лабиринт, изходът от който минава през близки и далечни препратки към старите майстори, през радикализма на модернистите, разглобили изображението „на чаркове”, през постмодерната пастишност, заличила границите между иронията и сериозността, оригинала и цитата, хората и вещите, а и още по-нататък – през калиграфията, йероглифите и японската графика. Трябва да си способен да извървиш тези маршрути, иначе си оставаш завинаги вътре в рисунките на Газдов, техен пленник, макар и развеселен.
Книгата, която държиш в ръце, идва да те освободи от този плен, да ти предложи инструменти, с който да раз-четеш Газдов, да проникнеш зад (отвъд) видимостта на картинките му, да превърнеш посланията им в собствен културен опит. Тя се пази от академични претенции и изкуствоведска отстраненост, следва по-скоро конвенцията на добрия криминален роман, която не допуска детективът (тук той съвпада с автора) да знае повече, отколкото знае читателя, за да могат да мислят успоредно и накрая заедно да стигнат до решението на загадката. Авторът е гид, който тe води през изкуството на художника и решава какво да евентуално пренебрегнете и главно – на какво да обърнете специално внимание.
Петко Петков – просветен учител от Стара Загора, представя „коронния номер” на Иван Газдов – графикатурата, като свое лично преживяване, описвайки перипетиите му, но без да стига до „критически сантиментализъм”, защото непрестанно се самонаблюдава и докладва резултатите от самонаблюдението си в аналитични категории. Подходът му в последна сметка е рецептивен, изкуството, извън физическата му наличност, е разиграно като „случка” за зрителите и по-точно за един „отделно взет” зрител – самият автор. Тази случка от своя страна е разположена в йерархията на житейските приоритети, като модел за човешко щастие (непостижимо по друг начин). Рисуването пък – симетрично от „обратната страна”, е лансирано като екзистенциална потребност, като (непостижима по друг начин) възможност за художника „да е”. Само в такава фаталистична обвързаност той може да постигне „морал на формата”, понятие, наложено от Петков с очевидна носталгия към класическото тъждество на красиво, добро и истина и по-специално на естетическо и етическо.
Всъщност, подобно фокусиране на рамковия интерес в аза „зад” и „пред” творбата, приобщава труда на Петков към позабравената дисциплина „психология на изкуството”. И по-конкретно към „психология на творчеството” (и съответно възприемането му) и още по-конкретно към „психология на таланта”, разпознат във влиянието му върху културната идентичност на съвременния човек. Тук ключовата психологическа категория, възприета автора, е „близост” и тъй като тя е постигната чрез изкуство е обсебваща, едновременно в самота и срещу самотата. Доколкото азът може да се състои само в отношенията си с другите, а изкуството увеличава емоционалната им интензивност и разширява смисловия им обем, то започва да дава отговор на въпроса „кой съм”. След срещата си с графикатурата Петко Петков вече не е същия (с рисунките си Иван Газдов проникна в неговата личност) и книгата му е разказаната история на тази трансформация. Тя започва с буквализацията на метафората за проникването – Петко Петков прерисува графикатурите на Иван Газдов, за да се усети на негово място и да го „пусне” в себе си.
Би било несправедливо обаче да сведем труда на Петков до психология на ролите в художествената комуникация. Той е пространно изследване на графикатурата със собствена методология, авторитети и приноси, което често мисли предмета си в изненадващи паралелизми – от физиката до музиката. Извън тях графикатурата на Газдов е подложена на прилежен феноменологичен анализ, разпредметена е на абстракция, автентичност, баланс, движение, деформация, знак, идея, индивидуализъм, ирония, композиция, линия, минимализъм, невидимо, серийност, сюжет, черно и бяло и т.н. Текстът си служи с натрупвания: минава към нови феномени, в които открива повод да се върне към вече коментираните, за да разшири полето на смисъла им и така глава след глава, общо 29. Писането сякаш изпреварващо повтаря херменевтичния кръг на четенето, според който четеш едновременно напред и назад; направата на текста сама подсказва намерението му – да бъде първата, появила се в нашата критическа литература, „херменевтика на графикатурата”. Намерение подкрепено през страница от вживяване, вчувстване и възхищение, от влизането на изследователя в ситуацията на художника. Така се затваря кръгът и на тези уводни думи: критическата рефлексия се оказва фикционално податлива връзка между изследовател и художник.
Книгата, която ти предстои да прочетеш, уважаеми читателю, не се превръща в роман, макар че на моменти очевидно й се иска, но по нещо прилича на романа „Папагалът на Флобер” на Джулиан Барнс, който пресъздава биографията на Флобер като разказ за написването й. А папагала като метафора на повторението, която пази неповторимостта.
Георги Лозанов
