Skip to Content

Експедиция търси потомците на древните българи в „Мисия Туран” – големият нов роман на Алек Попов

Авторът на „Мисия Лондон” разказва невероятно увлекателна, съвременна и смешна история, в която всеки получава заслуженото.

20 години след култовата сатира „Мисия Лондон”, спечелил сърцата на читатели, критици и зрители, писателят Алек Попов се завръща с нова мисия, която ще ви пренесе в един съвсем различен, но вълнуващ свят в центъра на Азия.

 

Из „Мисия Туран” от Алек Попов

1.

25 години по-късно...

Кемперът се носеше по пустото напукано шосе, полюш­ваше се плавно насам-натам като претоварена лодка: „Фиат Дукато“, среден клас, модел 2001-ва, с изпъкнала козирка над шофьорската кабина и ъгловато купе. Зад волана седеше млад мъж, към 30-те, с удължено от умора лице, дискретно, ала видимо олисяващ. Носеше светла риза, навита до лак­тите, и елече за сафари в цвят каки. На съседната седалка, опряла колене на таблото, се беше изпружила особа от жен­ски пол, обута в къси дънкови панталонки и черни платне­ни кубинки, стигащи чак до прасците ѝ. От време на време мъжът зад волана инстинктивно отклоняваше поглед към дългите ѝкрака, при което машината едва доловимо зана­сяше наляво. Младата жена имаше лъскава гарванова коса, сплетена в дълга, тежка плитка, падаща върху рамото ѝ. Но­сеше размъкнат сив потник, под който се подаваха цикла­мено-розовите презрамки на спортен топ. Сините ѝочи се рееха в пространството зад прозореца. Безучастна, отвеяна, както само 25-годишните момичета умеят да бъдат. От уши­те ѝизлизаха жици на слушалки. Тя поклащаше глава в такт с музиката, като издаваше спорадично серии от дразнещи звуци, напомнящи пукането на балончета от дъвка с различ­на плътност и големина.

– Трябва ли непрекъснато да го правиш? – обърна се той към нея.

Момичето не му обърна внимание или по-скоро не го чу. Той повтори въпроса си по-силно. То свали едната слу­шалка и нададе ухо.

– Какво да правя?

– Тези звуци...

– Имаш нещо против моя бийтбокс? – повдигна вежди то.

– Не, но... Не ти ли писна?

– Не.

Внезапно в задната част на фургона настъпи раздвиж­ване. От кушетката, свряна в ъгъла, се надигна призрачен силует и отметна спалния чувал, с който се беше завил. Още сънен, мъжът се озърна неспокойно, сякаш недоумяваше къде точно е попаднал. Потърси очилата си, надяна ги и от­мести пъстрото, не особено чисто перде, висящо над легло­то. Сребристата му широка брада потрепери от вълнение.

– Хронев! – разнесе се вик. – Подай координати!

Мъжът зад волана трепна. Извърна глава, при което машината отново кривна, но той своевременно я върна в границите на пътя. Брадата щръкна между предните седалки в съчетание с внушителен обръснат череп.

– Преди час минахме границата – докладва Хронев. – Движим се по определения от вас маршрут, учителю.

– Защо не ме събудихте?

– Защото спяхте.

– Хубава логика! – сърдито поклати глава възрастният мъж. – Нали ви казах да ме събудите, щом навлезем в Саян­ския проход?

– Тя каза да ви оставим да се наспите. – Хронев кимна към момичето и добави: – Нищо особено не сте изпуснали…

– Спри! – отекна в ухото му.

Кемперът заора в грапавата настилка.

Вратата се отвори, брадатият мъж изхвърча отвътре, облечен в бяла фланела с дълги ръкави и широк панталон със смъкнати тиранти. Той направи няколко крачки към необят­ния простор, ширнал се отвъд шосето, и се свлече в тревата. Изскубна няколко стръка и пое уханието им с пълни гърди. За миг усети замайване. Беше като целувка със загадъчна степна красавица. Дъхът ѝ, наситен с ухания на непознати билки, изпълни кухините на тялото му и се изкачи до мозъка му. В очите му заблестяха сълзи.

– Тате! Какво ти става? Добре ли си? – обади се моми­чето зад гърба му.

Той не помръдна. Обърнат към пустошта, търсейки нещо с поглед... Някакъв знак може би. Оправдание за всич­ки усилия и жертви да се добере чак дотук – до географския център на Азия! Нещо, което, макар и за миг, да повдигне покрова на древната тайна. Да блесне и да изпрати сигнал. Добре дошъл! Отдавна те чакахме! Нищо обаче кой знае колко достойно за отбелязване не се мяркаше на хоризонта, освен няколко причудливи облака, обагрени от залеза, раз­тегнати над еднообразния пейзаж. Беше началото на май, степта се наливаше с живот, макар все още плах и невидим.

– Професор Несторов… – нерешително пристъпи Хро­нев.

Несторов се изправи и приглади с достойнство брадата си. Асистентът и дъщеря му го наблюдаваха отстрани със смесица от безпокойство и респект. Какво пък, подсмихна се наум професорът, малките странности само подхранват авторитета.

– Деца – важно изрече той. – Въпросът не е само да стигнеш, но и да продължиш. Рано е да празнуваме. Истин­ската работа тепърва предстои. Всички на борда!

Кемперът отново се заклатушка по пустото шосе. Сега на седалката до шофьора се беше наместил Несторов, а дъщеря му беше пратена в креслото до вратата. Това не личеше да е променило особено отношението ѝкъм света. Кръстосала крак връз крак, тя се поклащаше в ритъма на жужащата в ушите ѝмелодия, като я допълваше от времена време със звучния пукот на бийтбокса.

Слънцето вече беше потънало зад далечните хребети, ала небето още светлееше, пронизано тук-там от острия блясък на ситните като песъчинки звезди. В скута на Несто­ров сивееше екранът на таблет с интегрирана джипиес си­стема. Пръстите му шареха по тъчскрийна, търсеха малката синя точка, указваща местоположението им.

– Мамка му! – изруга професорът. – Пак изчезна!

– Сигналът е скапан – поклати глава Хронев.

Несторов отвори жабката, измъкна някаква парцалива карта и я разтвори върху таблото. Излинелите ѝсгъвки едва я придържаха да не се разпадне на части.

– Класическите методи са най-сигурни – промърмори той.

Извади стар военен компас, наложи го върху картата и започна да мери нещо. Маршрутът на експедицията беше отбелязан с червен и черен маркер. Червената линия очерта­ваше цялото трасе, а върху нея с дебел черен пунктир беше нанесено вече изминатото разстояние. Черната линия почти беше погълнала червената, с изключение на последните два сантиметра. Картата покриваше територията на Централна и Западна Азия и късче от Европа. Маршрутът следваше про­чутия в древността Нефритен път: тръгваше от Балканите, прекосяваше степите между Черно и Каспийско море, кара­ше през пясъците на Казахстан, по брега на езерото Казъл-кум, покрай свещения конус на Тяншан, минаваше през тай­гата, пресичаше могъщия Об и навлизаше в Мисунинската долина, люлка на многобройни цивилизации. Повече от 5000 километра! Оттук нататък Нефритеният път продължаваше към Китай, през земите на древния народ хун-ну, а червената линия завиваше на юг към слабо познатите територии между Саянския хребет и Северномонголското плато. Крайната точка беше Туран, бивша автономна република в състава на СССР, а днес горда, независима държава.

Тръскането на каросерията караше стрелката на компа­са да танцува като пияна.

– Така... – мърмореше си професорът. – Тук някъде се пада курганът Алтън Хага, където Пономарьов е изкопал скитската принцеса. Аулът на Батай Севги-Кан се намира на около 60 километра пò на изток. Там е първата ни спирка.

Той вдигна поглед от картата и тревожно огледа мест­ността зад прозореца.

– Да не сме го отминали?

– Кое? – обърна глава Хронев.

– Кургана на Алтън Оол Хага.

– Знам ли вече и аз… – изпъшка асистентът и сви ра­мене.

After 700 meters, turn left, неочаквано се разнесе женски глас с метални нотки. 26

Несторов извади таблета от страничния джоб на седал­ката. Джипиесът мистериозно се беше съживил. Малката синя точка пъплеше по едва доловимия контур на шосето. Той намали мащаба на картата, за да добие по-ясна предста­ва за местонахождението им. Свери координатите с марш­рута, отбелязан на хартиената карта, и се намръщи. Нещо не беше както трябва… ТойТой отново увеличи изображението, после пак го смали.

– Хронев! – тонът му не предвещаваше нищо хубаво. – Ти май си хванал някакъв друг път?

– Друг път, друг път! – нервно отвърна мъжът зад волана. – То понеже са много!

After 300 meters, turn left, прилежно напомни електронният глас.

– Губи ми се аулът на Батай – промърмори професорът, взрян в екранчето.

– Е, то не всяка керемида е отбелязана… – подхвърли Хронев.

– Юрта! – поправи го онзи.

Светлината над степта осезателно помръкна, Хронев включи фаровете.

Ду-пъ-тъ, ду-пъ-тъ, ду-пъ-тъ, бок-бок, носеше се от зад-ната седалка.

– Косара!

After 50 meters, turn left, настойчиво призова таблетът.

Мъжете се втренчиха в грапавата лента на шосето в очакване на табела или друг пътен знак, загатващи за раз­клонение. Кемперът забави ход, заобиколи една страшно из­глеждаща дупка и спря



Партньори