Skip to Content

Из "Невинни жени в Брюксел" на Димил Стоилов

Димил Стоилов е роден през 1948 година в Пловдив. Работил е в различни печатни издания и издателствата „ Христо Г. Данов“ и „Хермес“. Автор е на романа „Версия за изневяра“ (1990) и на сборниците с разкази „Разписание за изпуснати влакове“ (1986), „Възмутително чаровни, хищно хубави“ (1998) и „Мъж, вкусен на опитване“ (2005), за който е номиниран за награда „Пловдив“ и е получил наградата на Дружеството на пловдивските писатели. Разкази на белетриста са отличени в два от международните конкурсa на немското издателство „Literaturpodium“ и са включени в сборниците „Falsche Töne“ (2009) и „Weiße Weihnacht wieder“ (2010).
През 2010 година излезе и романът му  „Дългият бегач на любовни разстояния“. Сега ИК „Хермес“ представя новата му книга –романа  „Невинни жени в Брюксел“.

НЕВИННИ ЖЕНИ В БРЮКСЕЛ

Човек трябва да обожава жените или да ги напуска. Няма средно положение.                                                   Ерих Мария Ремарк

Или обожава, или напуска – няма средно положение! Това е! Вярвам му на Ерих Мария, може би защото го бях изчел от окопите на западния фронт до Триумфалната арка още преди да съм стъпил в гимназията. Не се оправдавам единствено с доверчивост на възрастта. Рецептата му за преодоляване на любовни страдания не чрез философия, а чрез жени продължавам да проверявам и досега. Прав е! Затова в съзнанието ми са се насъбрали толкова много жени, все едно че са в чакалня пред лекарски кабинет? Не пред лекарски кабинет, а пред съдебна зала, където разгорещено обсъждат различното тълкуване на първородния грях. А грях буквално означавало „да пропуснеш целта“. Колко ли цели са пропуснали тези жени и кой ще се заеме с тежестта на доказването. Трябва ли да се размаха чайникът на Ръсел – онази мисловна конструкция с орбитата около Слънцето, за да възтържествува презумпцията за невинност? Дали се опитвам да подслушвам разговорите? Да ги проумея... Мога ли?

Години наред, след като се събудя и погледна през прозореца от втория етаж на старата къща, отсреща ме поздравява дружелюбно с картечен пистолет „Шпагин“ каменна фигура на съветски воин от Червената армия. Силуетът хем е забодена карфица в спомените на Бунарджика – един от седемте хълма на града, хем настоява да се припомня невидимото. Някой би могъл да разгадае в него щрих от нашенска народопсихология. По-простичко – шантава работа. Тези дни, когато се надигам от леглото, зървам арката в парка „Сенкантенер“. Тя май напомня нещо друго, ако също се приеме като щрих. Нито четирите коня, нито колесницата, нито поразголената дама със знамето отгоре на арката ме поздравяват за събуждане, защото просто са ми обърнали гръб или са сбъркали посоката. Дали е „триумфална“ арката и колко – не знам. Поводът за изграждането – само петдесет години държавност, направо си звучи като самохвалство пред някои като нас, които са задминали хиляда и триста години. На всичко отгоре белгийците си нямат каменен американски войник за почит, а са оставили за спомен американските танкове да ръждясват за снимки в Ардените. Съзнавам, че мислите ми са лениви, все едно току-що бавно се впускат в обиколки из същия този парк или из другите стотина в европейската столица, както са привикнали да правят живеещите в този град.

Това би могло да е начало за едни объркани записки... Не като при Ивайло Петров, но толкова замотани, че и преждата от Ариадна да не може да помогне през лабиринта на спомените и сравненията за „тук и отвъд“. На всичко отгоре не съм юнакът Тезей, а Пасифея не ми е много симпатична, защото си е избрала прегрешение с бял бик. Фабулата ми се губи, а изгубилият се в лабиринта на препускащите в тръст тромави мисли губи интерес, а и ищах за пътешествие. Няма убийство. Много е тъжно, тъй като не присъства и някакъв инспектор, който да има повод, за да го разгадава. Поне белгийският колега Жорж Сименон – ходих му специално на гости в изложбата на Гран Плас – да беше подсказал нещо...

Не че не бих могъл да измисля убийство. Първо, мога да убия моето раждане в Брюксел, защото сума ти хора говорят, че си е действителна история. Та, когато щях да се родя в Брюксел... Баща ми е трябвало да отиде там аташе по печата. По това време посланик е негов колега и добър приятел – бай Васил Юруков, който иска да го вземе при себе си, за да работят заедно. Нали всичко в тоя свят се случва по приятелска линия. Вече може да си представите подготвените куфари, изпращането на влака, цветя, кърпички, нежен пушек от локомотива и весела свирка за тръгване, която пробожда въздуха. Това е бил влакът на моето раждане. Само че куфарите не са качени, не са били дори подготвени. Баща ми не посмял да обсъди предложението с майка ми – жена, завършила френски колеж и френска филология. Преди време само като споменал, че ще се местят в София заради нова работа, тя се съдрала от плач и  настояла да остане в града на родителите си. Перфектно убийство, господин съдия! Нейсе... Преродих се шейсет години по-късно, за да гледам как конете са ми обърнали задници и как онази дама с хубав гръб развява знамето. И още нещо трябваше да гледам. Себе си, но прероден в една слънчева запетайка, толкова слънчева, че като зърна усмивката на детското личице, забравям всички грижи и ненужни умувания.

Все още съм като пате в кълчища. Докато прихвана здраво нишката, за да се придвижвам в лабиринта, давам предимство на някой и друг кадър, запечатан от паметта.

І.

Изпращане на аерогарата... Колко мъка на този свят? Къде ли е Моканина? Сбогувам се с моите хора, този номер често сме го репетирали и затова бързичко ги напъждам, за да се прилепя за извиващата се змия от хора пред пасконтрола. Пъстрота – млади, стари, всякакви. Целуват се, прегръщат се, махат си. И физиономиите им, доколкото си позволяват да изразяват чувства, и те шарени – радостни, тъжни, безразлични, угрижени, неспокойни. Свеждам поглед върху обувките: боти, мокасини, ципели, маратонки – някои доста поизтритички, а и непочистени – трандафори, изделия с шеметно високи токчета, ботуши... Плъзгам се по един черен чифт. И кракът спортен, и тялото динамично. Руса, енергично потрепваща коса, едва забележими бръчици в ъглите на очите, които потъват и изчезват във весела жизненост. Момчетата до жената – едното вероятно 6-и клас, а другото 9-и – шарят наоколо с чисто нови маратонки. Мъжът, който се сбогува с нея, е дълъг като върлина и някак си срамежливо, все едно жираф се привежда към по-ниско клонче, я целува по устните. Тя извива кокетно глава, тръска игриво русите си коси, разсмива се, а после прегръща синовете си през раменете и ги повежда зад стъклената преграда. След десетина крачки освобождава момчешките рамене и се обръща кокетно да изпрати въздушна целувка. Жирафът маха с ръка бавно и тъжно. Жената с ботушите сякаш попива тъгата и решително се връща към стъклената преграда. Прави му знак с ръка, за да се приближи и той. Онзи се подчинява  и всяка негова крачка като че се оглежда в замътеното огледало на световната скръб. Русото създание му прави намусена физиономия с желание да го разсмее. Не успява. Той изглежда прегърбен и сломен. Тя посочва към устата си и я разтегля в усмивка, ала той продължава да клати тъжно глава. Жената вади от чантата си джиесем и го снима – веднъж, два пъти, три пъти. После прибира апарата, помахва за последен път и догонва синовете си. След броени минути тримата минават през пасконтрола и се отправят към митническия контрол. Вече не се виждат.

Мъжът чака още малко, сякаш да се убеди, че действително ги няма. След това неочаквано прикляква, свива лявата си ръка в лакътя и отривисто я дърпа назад. От гърдите му се отронва едно дивашко „yes!“, а после подскача с разперени ръце и върлинестата му фигура се цели към тавана с алуминиева обковка, колкото и да е висок. След като се приземява, той се обръща към опашката от смълчани хора и с нескрита радост гръмогласно изрича: „Либерте!“. Изглежда, се опасява някой да не го е разбрал и затова ухилената му физиономия повтаря и потретя – „либерте“. От опашката започват да му пляскат с ръце, все едно че току-що на летището в Брюксел е кацнал успешно самолет, пълен с щастие. И аз се прикрепих като кламер към пукотевицата. Защо ли? Представях си, че на изхода го чака момиче с десетина години по-младо от русата жена, което няма никакви бръчици около очите. Може след час-два вече да е забучил с някаква въдица край бистър водоем или вечерта да черпи всички посетители на кварталната кръчма. Имаше ли значение кой вариант е избрал?

Аз не подскачах нито когато тръгвах, нито когато се връщах и грешката си е единствено в мен. Иначе нишката за въображаемия лабиринт може да бъде заменена с разплитане на чорапче – кадър след кадър.

 



Партньори