Skip to Content

Из "Който и да си и откъдето и да идваш"от Михаела Постолова

Откога искахме да си купим къща в провинцията. Цялото семейство – деца, кучета и рибата Йон – мечтаехме за онзи момент, в който ще плуваме в свои води и ще лежим сред свои треви. И ето, този ден дойде. Къщата, разбира се, беше най-красивата на света – широка, светла, с веранда като палуба на презокеански лайнер, с дълбоки, потайни мазета и два декара дива градина. Цената беше неестествено ниска. Не един и двама купувачи се били отказали от нея, след като прекарали по няколко часа там. Предупредиха ни и нас. Собственикът изчезнал безследно преди десетина години и оттогава наследниците му напразно се опитвали да се отърват от къщата. Дори циганите се отказали да я ограбват, след като един от тях се удавил в близката река, дълбока точно петдесет сантиметра, а друг се прекатурил през перилата на чардака и си счупил и двата крака.

– Дух ли е, прокоба ли е, не знам – вдигна като че ли зиморничаво рамене чичо Вальо и отключи входната врата.

Ние се спогледахме развеселени и прекрачихме смело в сумрака. Всички бяхме чели О’Хенри и  тая закалка ни караше да се чувстваме неуязвими. Нашият гид остана отвън и даже се отдалечи от вратата, сякаш имаше опасност тя да го придърпа насила.

Разбира се, в къщата не открихме нищо необичайно, освен застрашително количество паяжини и купища излишни стари мебели, които трябваше да се изхвърлят, за да се отвори място за нас. Чичо Вальо пое този ангажимент. Имал под ръка група смелчаци, които щели да я направят „кутиче“ само за две седмици. Не целяхме точно „кутиче“, но не влязохме в спорове, касаещи геометрията.

Тъкмо да призова семейството да отплава към двора и с крайчеца на окото си видях как малкият Добрин  тихо се шмугна в един от стенните долапи. Оставих мъжа ми Венци и дъщеря ми Неда да продължат ахканията си на верандата, а аз със зле прикрито отегчение се приготвих да вляза в ролята на Следотърсача. За своите шест години, синът ни беше твърде напреднал в изкуството на изчезването. Правеше го по всяко време и без много-много  да се стреми към правдоподобност. В сравнение с обичайните му похвати, като  шмугването под някоя хавлия, ловкото му вмъкване в долапа беше истински шедьовър и трябваше да притежаваш особена безчувственост, за да се провикнеш нервно „Излез от шкафа!“. Никой труд не бива да отива напразно. Така че веднага започнах търсенето и, разбира се, напразно. Виках, вайках се, почуквах и подрънквах с каквото ми попадне, а откъм долапа се чуваше приглушено хихикане. Когато хихикането премина в хълцукане, реших че е дошъл моментът да сложа край на удоволствието и заявих високо:

– Проверявам и тези шкафове и отивам да го търся на двора.

Мигом настъпи тишина. Отворих една-две от съседните врати и накрая застанах пред същинското скривалище.

– Само да те открия, детенце! – заканих се аз и рязко дръпнах вратичката.

Ясно видях как светът, сякаш внезапно преобразен в котка, ме прескочи и аз се озовах очи в очи с нищото. В долапа нямаше никого. За части от секундата през ума ми преминаха хиляда предположения – от това, че детето ми е пропаднало на долния етаж, през смътната идея, че сънувам – до теорията за изкривяване на времето и пространството. Със всичките тези хипотези в главата, аз трескаво опипвах дъното и стените на шкафа, сякаш търсех не тридесеткилограмово дете, а изпосталяла мравка. Мозъкът ми работеше на бесни обороти, но драматично изоставаше от сърцето. Гласът ми, като восъчна фигура стоеше в музея на неосъществимото ми желание да извикам. И над всичко това извисяваше ръст чудовищно недоумение – знаех, че не е възможно и въпреки това виждах, че е възможно. Детето влезе в този долап, а сега го нямаше. Или полудявах, или бях попаднала в черна дупка, което също никак не беше в нормата. Точно на прага на пълното ми абдикиране от всяка разумност, до кънтящите ми от тишината уши достигна познатото хихикане. Никой звук никога не е бил възлюбван така, както този детски гласец. Бях готова да заменя за него не царство, а Вселена.

– Предавам се – изрекох, не, изграчих аз.

Вътрешната стена някак хлътна и пред очите ми грейна най-прекрасното личице. Протегнах ръце и издърпах навън, в безопасното познато, своето съкровище.

– Вътре има съкровище – прошепна щастливото дете.

– Добре, добре, – повтарях като латерна и го люшках на коленете си, приседнала направо на пода до страшния долап.

Не знам колко време щеше да ми е нужно, за да пропътувам обратно разстоянието от черната дупка до онзи проблематичен страничен ръкав на Млечния път, в който нищо не е както трябва, даже старите къщи в провинцията, ако Добрин не беше се изскубнал от прегръдките ми и не беше се втурнал с викове към дебатиращата двойка на чардака.

После какво? После разследването установи, че зад долапа има скрита ниша, пълна с неподозирани съкровища, както гласеше и съобщението на първия изследовател. Точно тази ниша стана причина да се откажем от услугите на чичо Вальо, което пък ни струваше неуточнен брой бутилки алкохол, с който да лекува наранената си услужлива душа.

Двамата с Венци се захванахме сами да почистим къщата и започнахме от долапа, разбира се. Освен стари пишещи машини, газени лампи, географски карти и десетки странни и направо чудати предмети, там имаше и един доста големичък и невероятно красив сандък с пиринчени обкови, пълен с ръкописи. С голям труд го извлякохме от нишата и го качихме в единствената почистена и годна за обитаване стая. Вечер, след изнурителния ден, сядахме на чардака, наливахме си  по чаша вино и се редувахме да четем на глас. Нямаше нито име, нито каквато и да е подсказка за автора. И никаква ясно различима тема или поне, никакъв ред – просто хвърчащи листа,  безредно смесени с причудливи сухи клони и графични портретни скици.

– Мъжкият еквивалент на Емили Дикинсън – отбеляза още първата вечер Венци.

– Откъде знаеш, че е мъж? – попитах.

– Не знам, надявам се – засмя се той и вечерта грейна.

– И на какво толкова се надяваш? – полюбопитствах.

– Да има някакъв ред, все пак – рече Венци, без да му мигне окото.

– Ще загърбя темата, – вдигнах гордо глава аз – само защото имам много за четене.

Грабнах най-горния лист и започнах да чета с надеждата текстът да ме разсмее. Заглавието беше обещаващо.

*

ОПИСАНИ И НЕОПИСАНИ СТРАТЕГИИ

     или колко са страшни буквите

 

“Най-древната история на всеки народ е скрита в неговия език. Затова, дори да са изчезнали всички реликви от древното минало, винаги остава един вечен и безсмъртен негов свидетел и този свидетел е езикът на народа.” – А. Френ (1)

Да помислим какво знаем за изнамирането на писмеността. Твърде малко, струва ми се. Като изключим Улфила, Тонми-Самбхот и много по-късният Секвоя (2), този акт винаги е бил свързван с боговете.

Единствено делото на светите братя Кирил и Методий е проучено в задоволителна степен, не само поради това, че е в пряка връзка с развитието на културата в Европа, но и защото са запазени достатъчно писмени свидетелства за тяхната дейност. В онзи ІХ век след кризата с иконоборството и постоянната арабска заплаха, когато Иберийският полуостров е бил вече в арабски ръце и християнството се е свило почти до границите на Източната и Западната римска империя – и константинополският патриарх, и римският папа са си давали ясно сметка, че пред Църквата стои един основен въпрос, въпросът за спасяването на вярата. Ислямът настъпвал по всички фронтове и заплашвал самото съществуване на европейската цивилизация, веднъж вече спасена през 717г. от българския владетел Тервел. Църковните водители разбират, че християнството, освен от канонично уточняване и теологично избистряне, за което неуморно са се трудели векове наред най-чистите и предани умове, се нуждае и от жива сила, която да противостои на ислямизираните огромни тълпи от изток. През 717г. е станало ясно, че в чисто военно отношение Византия не е в състояние да се противопостави на набиращия все по-голяма мощ халифат. И само благодарение на изумителните тактически умения на кан Тервел и високия боен дух на българите, „несвикнали на поражения” (Йордан, “Гетика”), опасността е отблъсната. През ІХ век, обаче, Европа отново е застрашена и ислямизирането й е въпрос на време, ако не се изгради стена, по-висока и по-непристъпна от Анастасиевата; стена от вяра. До такъв извод стигат следовниците на Светите отци и учените от Магнаурската школа. Такъв е и примерът, оставен от Константин Велики, победил враговете си със силата на кръста.

През същия този ІХ век България почти е завършила обединението на разпръснатите от аварите Кубратови наследници. Границите ѝ се простират от Днепър до Албанските планини и от Карпатите до Бяло море. Военните конфликти вече са предимно на икономическа основа (солниците в Трансилвания, тържището в Солун и пр.). Междувременно, обаче, от политеистичен, светът постепенно се е поляризирал. По това време религията не е само светогледна особеност, а в пълна мяра политическа позиция. Дори на народите, следващи бащината си вяра, постоянно им се налагало да правят избор между двете доминанти – християнство и ислям. За съседстващата от векове с Византия българска държава изборът сякаш е бил предрешен. Вероятно покръстеният още през 640г. Кубрат е начертал посоката, следвана с по-малки или по-големи криволичения от следващите български владетели. Защо, все пак, Борис е първият, който дръзва да се заеме с делото на покръстването? Защо не го е направил още Тервел (3), той, който в голяма степен влияе върху делата на Източната римска империя; владетелят, с чиято помощ „Юстиниан си възвърнал властта…Той отрупал с всякакви почести и щедрост повикания в града Тервел, нарекъл го кесар и го поканил да заседава в съвета… Там Тервел седял заедно с императора и бил почетен заедно с него, и дори държал пред народа реч.” (4) И за когото се казва: „При император Юстиниан Безносия, предводителят на българите Тервел бил на върха на благополучието. И самият Юстиниан и Константин, синът на Ираклий, били негови данъкоплатци.” (5) И за когото Мавро Орбини директно пише: „Арабите нападнали Константинопол… Тогава Тервел, царят на българите, подтикнат от християнски чувства и от любов към отечеството, грабнал оръжие и нападнал врага и избил толкова много, че само във вътрешността на България паднали 32 хиляди араби, както пише Йоан Куспиниан”. (6)

Защо святото дело не е извършено от непознаващия поражение Крум? Защо не Омуртаг (дейността му се нуждае от преразглеждане, тъй като образът му отдавна не се побира в „езическата” рамка) – миролюбецът, строителят, философът? Дали „несвършеното” не е белег по-скоро за адекватност, отколкото за недалновидност? Всеки от тях е действал според конкретната ситуация и се е стремял да реши неотложните задачи, и по този начин е допринесъл за случилото се в средата на ІХ век.

След разпадането на Велика България е било наложително да се устрои и заздрави новата държава, така че да устоява и на най-страшните вражески набези. При Борис този процес е бил доголяма степен вече завършен. Само най-крайните предели на огромната държава са оставали несигурни – западните били изложени на латинското, а източните – на византийско и арабско влияние. Проблем, с който се сблъсквала всяка имперска периферия и не само заради трудните за поддържане гранични гарнизони, но и заради неизбежния постоянен политически, религиозен и културен натиск върху населението там. В Българска Морава (7) все повече се засилвало католическото влияние и заедно с това – разпространението на латинския. А в Херсон („преданието показва, че под мисията на Кирил и Методий в Хазария трябва да се разбира тяхната мисия в някоя славянска страна, най-вероятно България…” (8)) ислямът не само заплашвал старата отческа вяра, но и самото народностно самосъзнание. В същото време вътре в страната гръцкият език завоювал нови и нови позиции. В този така комплициран момент Борис избира най-силното оръжие – Словото. Там, където проповядват на латински, гръцки и арабски той ще изпрати просветени, образовани хора, говорещи на разбираем за народа му език. Разбира се, българският цар си е давал сметка, че това няма да се хареса нито на приелите арабския като единствен свещен език, нито на издигналите в култ триезичната догма християни. Какъв изход е можело да се намери? Първото и най-важното – трябвало с цената на всичко да се отклони вниманието и на Рим и на Константинопол от проблема с езика. България официално огласява като единствена и неотложна своя задача приемането на християнството. Двете велики сили, макар и борещи се за влияние над новопокръстените, са опиянени от мисълта за многобройното ново паство. И когато във византийския императорски двор идва прошение от незначителния, моравски владетел Ростислав за християнски проповедници, вещи в “славянския” език, Михаил ІІІ веднага откликва на молбата, ангажиран напълно в пренията с Рим за попечителство над току-що приелата християнството могъща българска държава. Не повече внимание отделя на Моравската мисия и римският папа. Точно както е предвиждал Борис. Веднъж изпратил тайното си оръжие в най-застрашените земи, той можел да отдели време за вътрешните проблеми, произлезли от религиозната реформа. Единствените, които схващат в пълнота опасността в Моравия са немските духовници."

Източник Пеат некогаш



Партньори