Skip to Content

Огнян Стамболиев разговаря с белетриста и критика Владимир Шумелов

       – Господин Шумелов, нека започнем с началото на вашия път към литературата. Кога решихте да и се посветите и защо?

       – Изключително труден за мен въпрос, макар че съм писал доста за творческата лаборатория – и моята, и на други пишещи. Тя определено не е свързана с училището, университетски курсове, кръжоци и подобни организирани форми. Може би е близка повече с изборно четене и живия живот (синхронията на ставащото). Разбира се, като един младеж и млад мъж по времето на Брежнев и след него, бях сърдит на Системата, но все пак недоволник, а не дисидент, което така или иначе,се отразяваше на цялостния индивидуален и общ живот тогава. Семейството ми беше средностатистическо, без традиции в изкуството или науката, но знам, че първият интерес към литературата и писането получих от дядо си Димитър Майсторов (с него започнах и да пуша от 16-годишен). Този комунист-идеалист, добър човек, талантлив писател и добър читател (от него чух за Пшибишевски, Ибсен, Хамсун и за колцина подобни, тогава „нелегално-неизвестни“), пишеше драми, а към края и нонфикшъни. Отиде си през 1983-а, когато бях учител в едно балканско село, зимата беше отминала, както и „разпределението“ от университета…

После всичко рухна – върнах се в града, който беше същият Брежневско-Живковски град, сив, без работа (за такива като мен) и скучен. Всъщност и аз, и дядо Димитър бяхме нещо като „дисиденти“ (той наистина беше чукал камъни в една каменоломна някъде до Търново през 50-те) – всеки по свой начин, защото това е начин на мислене. Нормално през онези години исках да бъда първо криминалист, после художник, но мисля, че родителите ми много искаха в рода да има „писател“ и ето, че мечтата им се сбъдна – светла им памет! Иронизирам, разбира се! Някъде тогава помислих, че съм се начел и напил, че съм достатъчно добър. Но не бях. Трябваше да минат още десетина години… През 80-те се научих да пиша, донякъде добре, защото четях доста. Още тогава бях задраскал комунизма, приемах го като антиутопия (от такъв порядък е и един от първите ми публикувани разкази във втория сборник „Между Бекет и Аз“ – „Като приказка“; сборникът имаше леко „антиутопичен“ и експериментален, „постмодерен“ ха¬рактер).

През 89-а, когато мислех, че вече съм готов писател и ми трябваше само една крачка към готовите книги, купих томчето „Катедрала“ (НК) на Реймънд Карвър (1938–1988). Донякъде той ме подтикна да направя реалност всичките си фикции около писането. След него не можеш да тъпчеш на едно място – сядаш, пишеш, издаваш и обираш наградите. Не е нужно да казвам какво обичам у него, защото повечето от триковете и начина му на писане вече бях съзрял и при мен (привидната фабула, нагнетяване на напрежението – трилърното, акцентиране върху външни, на пръв поглед маловажни детайли, киномонтажната техника, неочакваните гледни точки – обикновено „отвътре“, нарушаването на наративната логика, „минимализмът“...). По-късно разбрах, че е и много добър поет.

       – Кои бяха първите книги и автори, които Ви направиха най- силно впечатление?

       – За несистемното четене преди университета няма да споменавам, защото то бързо отминава, без да оставя трайни следи. Сериозните книги дойдоха след авантюрните четива, криминалетата (включително и българските образци, начело с Богомил Райнов, но и неговите книги за „черния роман“, „Тайната“ и подобни). Както споменах, не бях активист в колективните литературни форми по това време. Слава богу, случихме с добри преподаватели и писатели във Великотърнов¬ския университет, от които попивахме най-доброто, четяхме актив¬но и преводи на актуални западни и руски автори. Когато следя сега българските писатели, виждам не само авторите от прочутата „търновска вълна“, но и изключително много имена, които просто са „завършили“ този университет през различни години и се гордеят с това. Ето я навалицата от имена (като изключим темата „Македония“, по която ме увлякоха през 80-те приятели): вездесъщите Достоевски, Чехов, Джойс, Шъруд Андерсън, Хемингуей, Фицджералд, Фокнър, Томас Улф, Джон Стайнбек, Джоузеф Хелър, Труман Капоти, Кърт Вонегът, Уилям Сароян, Уилям Тревър, Джон Ъпдайк, Кен Киси, Джак Керуак, Чандлър, „новите романисти“, Кафка, Камю (и екзистенциалистите), Джеймс Олдридж, Джордж Оруел, Макс Фриш, Фридрих Дюренмат, Гюнтер Грас, Греъм Грийн, С. Моъм, Джеръм Д. Селинджър, Кортасар, Маркес, Патрик Зюскинд, Рей Бредбъри… Хаос. Пълен. Без да включваме руснаците от „перестройката“.

       – Какви бяха първите Ви опити – разкази? Първите публикации?

       – Белетристичната логика, такава, каквато я знаем от големите имена, е от малката към голямата форма. Трябва да пишеш разкази, докато се научиш да пишеш добре (макар че добрите разкази са висш пилотаж, което не винаги се осъзнава). И аз пописвах някакви белетристични парчета, които едва ли бяха разкази. Все пак през първата си казармена година в Плевенската школа за запасни офицери в Първи район (днес музей) с две други откачалки вече пишехме роман с „интересното“ заглавие „Уестърн“ (всеки започваше нова глава или част от нея, а другите двама дописваха, после остана един, който правеше и илюстрациите по съвместителство; това беше в началото, а после аз го поех сам и с прекъсвания, малко по малко, го писах в продължение на 15-тина години – от 1976-а до 1991 г.). Началото обаче беше в четенето, ерудицията, рутината, която добих в университета, а след това и в различните относително по-креативни среди, в които се движех. Винаги съм знаел, че трябва да пиша. Не бързах. Нямаше закъде в епохата на Брежнев. Не бързах особено и по времето на Горбачов. Трупах опит, докато си почивах с текстове от типа на „Уестърн“ – сатирично-несериозни, абсурдистки, намигащи, саркастични, (само)иронични и парадоксални, в крайна сметка – нещо за лично ползване. „Уестърн“-ът и до днес стои така върху компютъра и с една бяла разпечатка. Започнах, разбира се, да пиша по онзи старомоден начин на ръка и после преписвах на пишеща машинка в ония тоталитарни времена, когато нямаше компютри и свобода на словото. Имаше гол ентусиазъм и непукизъм. И много четене, предимно на преводни автори, които през 80-те не липсваха на пазара. В средата на 80-те правех един училищно-селски алманах, имаше тогава регионални публикации за това, но първите ми публикации бяха рецензии в „Литературен вестник“ през неговия „великотърновски период“ – 1990 г. За първите публикации, естествено трябваше да почакам другарите да свалят Т. Живков. После се отприщих (отприщиха се всички и всичко, за добро или зло). До излизането на първия си сборник с разкази „Двойно“ през 1994 г. пусках някакви белетристични и есеистични текстове в „Литературен вестник“ (В. Търново и София), в. „Впрочем…“ (приложението „Графити“, което редактирах), в. „Артфорум“ (който редактирах), „Северняк“ и др. Гордея се обаче с френското сп. „Брев“ („Brèves“, Actualité de nouvelle, бр. 58, 1999 г.), с подборка от български белетристи, на което бях един от съставителите и авторите; също с нещата си в сп. „Свети Дунав“ (Нови Сад, Р Сърбия, бр. 3, 1998 г.), американското онлайн сп. „The Muse Apprentice Guild“ (бр. есен/ зима 2003/2004), македонското сп. „Корени“ (бр. 35–36, 2011), както и някои неща в средата на 90-те в софийските сп. „Ах, Мария и приятели“, „Витамин В“, „Хермес“ и др.

Ако бъда малко нескромен, ще цитирам едно-две неща от двата тома на книгата на критика Кирил Попов „Стилуети“ (2006, 2017), в които той е писал за мои белетристични книги: „Владимир Шумелов е от онези автори, които навлязоха в литературата като изградени писатели.“ […] Ако под стил на български постмодернист трябва да се подпиша, без да се замислям, това е стилът на Владимир Шумелов.“ (т. I, с. 273); „Ярък художествен историк на своето съвремие, писателят Владимир Шумелов познава отлично тематичното и стилово-образно разнообразие в езиковото и поведенческото общуване между младите хора…“ (т. II, с. 283). Истината е, че до сега не се възприемам сериозно като писател и критик – може би липса на самочувствие, знам ли, въпрос на характер или последица от дългите години недобър живот. От друга страна пиша непрекъснато всеки ден в продължение на над 27 години, преди две години съставих и издадох една своя биобиблиография (1990 –2015 г.), която за момента е вече морално остаряла. С една дума – скепсис към литературната работа и нейните резултати.

       – Как влязохте в литературната критика?

       – През 1990 г. започнах работа като асистент по Общо езикознание във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ и тогава някъде из университета доц. Иван Радев (днес академик), ме срещна и ми връчи една купчина книги за рецензии във в. „Литературен вестник“. Аз ги рецензирах и така се почна – та до днес не мога да се откача. Първите години попис¬вах в този жанр и за някои научни списания, но на езиковедски теми – „Български език и литература“, „Език и литература“, „Български език“, „Проглас“, някои научни сборници. Освен многобройни критиче¬ски публикации в периодиката, впоследствие журирах и някои годиш¬ни литературни прегледи на градове – В. Търново, Ст. Загора, Бургас.

       – Първите Ви учители и образци в критиката?

       – Автори на метатекстове за литературата не липсваха, дори ми бяха дошли до гуша от университетските години, но повечето едва ли бих нарекъл учители. Още през 80-те бях писал някакви критически текстове, но непубликувани и пълни с „джаста-праста“ твърдения и изхвърляния, които се задълбочиха в първите години на Прехода; тогава криворазбраната Свобода ни подбуждаше и разрешаваше да не приемаме книгите и текстовете на старите кримки и комунягите, не защото са лоши, а да ги сриваме. Еуфория, която не продължи дълго, за щастие. Иначе на език и стил съм гледал да се уча от преводите на утвърдени имена в западната критика (независимо в кое изкуство), които по онова време имаше колкото щеш в сп. „Лик“, „Панорама“ и под. Интересни бяха и предговорите на знакови преводни книги от майстори като Димитри Иванов, Владимир Свинтила и др., книгите на Петър Динеков, Цветан Стоянов (но и такива от тяхното поколение като Минко Николов, Кръстьо Куюмджиев, Милена Цанева, Иван Пауновски), текстовете на Цветан Тодоров и Юлия Кръстева – ей такива. Имаше и хлътване по психоанализата. Не вярвахме, че тя се е институционализирала до степен на християнската традиция, докато не прочетохме Мишел Фуко и Жил Дельоз. А след това и критиката „отвътре“: Жак Лакан, Феликс Гатари, Люс Иригаре, Ерих Фром, феминистките критици на Фройд. Но това по-късно. Моят избор е бил винаги един – да открия тайната на писането, когато съм нахранен и доволен от живота, който живея. The True Secret of Writing. Когато пиша, винаги чета добра книга. Понякога няколко добри книги.

       – Посветихте се на оперативната критика. Защо? Не мислите ли, че това е до известна степен неблагодарна работа?

– Най-лесно би било да отговоря утвърдително – да, неблагодарна работа е. И да допълня старата мисъл, че който не може да пише кадърна художествена литература, се отдава на критика. Но не е толкова просто. Първо, едно от важните неща за съвременния/модерния/постмодерния писател е да бъде също добър критик, теоретик и историк в областта, на която се е посветил. Просто времената са други. Второ, все още се залъгвам, че си „почивам“ с критически текстове. Но и с това се свиква.

       Иначе и критиката е също толкова „неблагодарно“ писане, както художественото. Защото това са уроци, които завършват в изчерпва¬нето, black ass, клиниката „Мейо“ и suiside (при Хемингуей). Причините? Физически проблеми, но всъщност остаряване и липса на късмет, както и такива от психологическо естество – натрапчиви идеи, самозаблуди, параноичен страх от бедност и преследване, дълбока депресия, невъзможност за работа и под. Все пак по-лесно се пише за добра книга, останалите отнемат повече време.

       Ако бъдем сериозни, мненията за съвременната българска критика са между пълното й отричане и опитите да бъде реабилитирана. Нормално и аз се опитвам по свой начин да работя за нейната реабилитация – опитвам да пиша по нов, разбираем и понятен начин, за вкарвам контекст, да бъда обективен, интересен и пр.; опитвам в крайна сметка да съчетая двете основни функции на критиката – аналитичната и оценъчната – в една нова стилистика. И да не забравим, няма лоши книги (не говоря за графоманията), има лоши критици. Но все пак мисля, че ми се отдава повече есеистиката.

       – Имате наблюдения върху цялата ни литература днес. По-добра ли е сега в сравнение с тази преди промените?

       – Разбира се, наблюденията ми не са върху цялата. Физически не е възможно това, но ако говорим за процеси и обобщения, прогностика – донякъде мога да говоря. И дума не може да става за сравнение на лите-ратурите преди и след 10 ноември. Сега е по-добра, защото е по-цветна, свободна, многолика, позволи нещо да изскочи от „чекмеджетата“, колкото и да ги отричат, продължи своето развитие в нови, емигрантски условия. Стана почти необгледаема. Критически добре обгледаема е столичната литература (ако въобще можем да употребяваме определението „столична“), но не и „провинциалната“ (извънстоличната), „емигрантската“ (но всъщност задграничната българска) литература. Това е резултат от различни причини, но на първо място от центростремителната организация на живота във всичките му форми тук.

       Независимо, че съм скептик по природа, съм оптимист за литературата, не мисля че нещата в нея са „предопределени“, а историците „назначени“; защото литературата е оная сфера от изкуството, която изключително трудно се поддава на прогностика. Разбира се, една беше ситуацията през 90-те години, друга е днес, но от това не страда добрата литература.

       – Посочете някои интересни автори от пишещите извън сто¬лицата.

       – Интересните са много, важно е кои ще останат във Времето. Или например началното ми изречение на един етюд за двама варнен¬ски писатели: Във Варна има много добри писатели (разбира се повече „много“, отколкото „добри“)…“. Тези, които са постоянно в медийния фокус (и фокуса на големите издателства), няма да споменавам, а и почти не пиша за тях, защото ще бъда поредният пишещ. И не, че не са добри. Иска ми се да „открия“ име/имена на талантливи хора, но като цяло „професията“ застаря. Разбира се, харесвам младите – въпреки цялата им неопитност, които понякога ме изумяват приятно.

       – Член сте на редколегията на големия алманах „Света гора“. Работите всеотдайно за него и на обществени начала. Защо?

       – Наистина е голям – като обем, като качество, количество автори – в България и зад граница, и на практика той обхваща всички изкуства. „Света гора“ излиза от 1997 г. като издание на Сдружение на литературни дейци „Света гора“ – В. Търново, а от 2009 г. е издание и орган на Национално общество за литература и изкуства „Формула 6“ – В. Търново. Поредното номериране на броевете става чрез буквите на българската азбука, като според издателската концепция последният брой трябва да бъде означен с буква „Я“ – предизвестена смърт. Той е експликация на автономния литературен организиран живот, който би трябвало да има всеки голям литературен град. Той е не само жест не само към литературата, а и обществен ангажимент, което трябва да бъде разбрано правилно от много хора. Т.е. издаването му и неговото съществуване трябва да бъде двойно обвързано – от обществото и неговите отговорни представители и от професионалистите-литератори. Някъде връзката се къса, тя е тотално скъсана в България, затова всяка година имаме проблеми с финансирането, а на практика авторът в „Света гора“ е момче за всичко – писател, редактор, коректор, мениджър и продуцент… Всичко това, работата в сферата на „организирания литературен живот“, разбира се отнема много сили и лично време за писане, от което страдат и собствените книжни проекти. Идва момент, дори когато се питаш: Има ли смисъл всичко това? С течение на времето все повече ме е страх от смъртта – не като физически край, приключване, а че ще оставя писането си несвършено, по средата.

       – Каква трябва да бъде според Вас критиката днес? Има ли тя социална функция в този момент?

       – Вече споменах основните функции на литературната критика – аналитична и оценъчна. Има една отлична книга на тази тема – „Подреждане на балната зала“ (2006) на Никола Иванов. Там той пише за подценяването на една или друга от тези функции, което води до ерозиране на стойностните литературни критерии. Говори и за причините за това. Дава примери. Но пише и следното: „Знам, че тези размисли волно или неволно ще засегнат редица литературни „критици“ и агресивни автори, които постоянно са по вестници, телевизии, радиа, зали. Те непрекъснато се опитват да налагат творчеството си с постоянно присъствие, което е една огромна заблуда и самозаблуда. Тяхната теза е: „Докато съм, жив няма да умра“, по думите на самия Иван Динков. Ще ми се да завърша с Нешо Бончев: „Литературното поле не е бална зала, та да се гладим и да си казваме комплименти.“ Впрочем и комплименти. Но за онези, които наистина ги заслужават.“ Слабостите на съвременната литературна критика са многобройни и те са причина тя да не изпълнява своите функции. Тя изгуби обществен престиж. Но по лошото е, че самата литература вече не изпитва нужда от критиката. Литературата и обслужващата я критика (метаезикът на литературно-художествения език) станаха функция на пазара, което за Запада и Америка може би има логика и смисъл, но не и за България. Наред с известните ни слабости на критиката, можем да включим и по-актуалният за момента дебат за отношенията между академичната критика и рецензентите в интернет (критици, блогърите), който осветлява нови полета и приоритетите в литературната действителност, загърбвани до този момент. Да, литературната критика има социална функция, но преди това стои етичната й функция, а в основата й са проблеми с издатели, книжарници, редколегии, разширяване на критическия периметър като присъствие в издания, медии, училищата, блогърите, недостатъчното участие на държавата в този процес и мн. др.

       – „Сравнение и анализ – това са двете основни оръжия на критиката“, каза преди много години Т. С. Елиът. Какво още бихте добавили Вие?

       – Мисля, че не само поетът, но и критикът Т. С. Елиът би могъл да се изучава успешно у нас. Защото той е в основата на „Новата критика“ в средата на миналия век, но и сам е квалифициран като един великите критици на XX век. Да, ако говорим за голямото му критическо есе „Традиция и индивидуален талант“ (бълг. пр. 1980), там става въпрос, че изкуството трябва да се разглежда не самостоятелно, а в контекста на предишни произведения на изкуството; че артистът трябва да се оценява по стандартите на миналото и т.н. Какво да добавя – че изпълнявам някои от тези неща, други – не. Или последното изречение от встъпителните ми думи към новата книга: „Металитература, която в последна сметка, независимо от качествата на литературата, я разглежда като източник на вдъхновение, форма и начин на живот, „преминаване под дъгата“, за да получим небесната защита“.

 

       – Автор сте на няколко белетристични книги. Като критик как бихте ги определили самият Вие, ако можехте да ги погледнете отстрани, не като техен автор?

       – Трудно е писателят да погледне сам себе си отстрани, дори да е критик. Подсъзнателно ще „забрави“ някои неща, други ще „изтъкне“ и в крайна сметка няма да е „обективен“. Пред две-три години в прохождащия тогава литературен сайт http://www.razkazvachite.com, който подпомагам логистично и с текстове, в категорията „Лаборатория“ споделих нещо подобно, озаглавено „Към лабораторията на разказа (от гледище на личния опит)“ в три последователни публикации. Там разказвам за раждането на повечето си „знакови“ разкази или цели книжки, в личен и обществен контекст. Мисля, че е терапевтично за един автор понякога да прави такива самопрегледи и анализи, за да не изгуби посоката. Подобна функция има уводното есе към сборника ми „Между Бекет и Аз“ (1998, 2003), наречено „Коктейлите на Хемингуей“. Там говоря за моето поколение, разкрачено между две системи/ идеологии, работещо в българското Краевековие, за проблемите на пишещите от това раздвоено и шизофренично изгубено поколение. Той завършва така: „Та така, ако работиш и имаш време да се отдадеш, не съжаляваш за изгубеното. А под слънцето, както казваше Реймънд Карвър, има място за всички“. Всъщност, не би трябвало да се притеснявам за разказите от сбор¬ниците, защото макар и не многобройни, на тях дължа всичките си литературни награди – „Южна пролет“, „Светлоструй“, „Атанас Липчев“, „Дървото на живота“ и други.

       – Като читател: какво четете и препрочитате?

       – Препрочитам, естествено, класиците. Но в тази динамична епоха времето за четене става все по-малко. Както казва Деян Енев в „Старите писатели“: „Ти не си първият и последният писател на тоя свят. Запомни това. Затова не забравяй старите писатели“. И както му отговаря „старият писател“ Георги Величков: „Уморен съм от четене“…

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Още снимки: 


Партньори