Skip to Content

Откъс от "Жени в слънчева светлина" на Франсис Мейс

Франсис Мейс е известна поетеса, ценител на изисканата кухня и автор на пътеписи. Особено популярна става с книгата си „Под небето на Тоскана“, която още с излизането си се превръща в бестселър и остава в класациите на „Ню Йорк Таймс“ в продължение на повече от 2 години. Наред с автобиографичните записки, събрани в „Под небето на Тоскана“, „Красивата Тоскана“ и „Всеки ден в Тоскана“, Франсис Мейс е авторка и на пътническите мемоари „Една година в света“, илюстрираните справочници „В Тоскана“ и „Отнесете Тоскана вкъщи“, както и на пет стихосбирки. Неслучайно я наричат „бардът на Тоскана“.Книгите й са преведени на повече от 40 езика.Сега тя предлага на читателите романа „Жени в слънчева светлина“.

 

Понякога носех на Тито и Луиза кошница сливи, когато дърветата ми се превиваха от плод. Щом вратата им се отвореше, сноп светлина обливаше восъчните тухли. В края на коридора виждах големия прозорец, заслонен от зелените листа на липата, а през зимата острите черни клони, които стърчаха като нарисувани с въглен.

         Видях долу в маслиновата горичка буса на Джани да завива, преди да изчезне от погледа ми. Сред сребристите дървета зървах от време на време проблясъци в бяло от буса. Той се спусна по неравния път, спря на обраслото с бурени място за паркиране до къщата, където Луиза често оставяше синия си „Фиат Чинкуеченто“ със свален гюрук дори и когато валеше. Все ми се искаше да използвам този образ в някое стихотворение, но така и не намерих къде.

         Три жени слязоха от буса. Определено не изглеждаха като трите грации, докато мъкнеха сакове, груби раници и торби. Джани измъкна четири куфара мастодонти и с усилие ги пренесе един по един до вратата. Не чувах жените, които възклицаваха и се смееха. Предположих, че са дошли за есенна ваканция. Има пътешественици, които избягват трескавото оживление на лятото и пристигат в сезона, предлагащ повече спокойствие. Надявах се да не са шумни, защото звуците се разнасят из хълмовете. Ако пристигнеха и съпрузите им и започнеха буйни вечери, щеше да настане хаос. Кои ли са? Не са млади. Това поне забелязах.

         Собственото ми пристигане тук – мили боже – преди цели дванайсет години е толкова ярко в паметта ми, сякаш се е случило вчера. Слязох от колата, погледнах изоставената каменна селска къща и разбрах... какво разбрах? Това е. Това е мястото, където ще съградя бъдещето си.

         Възможно ли е те да си мислят същото? И Маргарет, моят обект на изследване, моята изгубена приятелка, беше пристигнала някога, много преди мен, пред нейната златиста каменна къща под кулата на Ил Палацоне (истински дворец впрочем), без да знае какъв живот ще открие. Това, което открила в действителност, било огромно квичащо прасе, заключено на долното ниво на къщата от предишните собственици (селяните, както ги наричаше тя) като подарък за нея.

         Маргарет бе дошла тук на доброволно изгнание, а не като мен – да идва и да си заминава. С бродираните си чехли и венецианския жакет от черно кадифе тя нямаше нищо общо с новодошлите, с техните ботуши и пухкави якета в цикламено, оранжево и шафраново.

         Тази с крещящоцикламено яке извади транспортна кутия за куче от задната врата на буса. Коленичи и освободи малко кафяво кученце, което веднага започна да тича в кръг около тях и едва не литна от радост. Предположих, че след като са довели и куче, не са пристигнали за кратка ваканция.

         Докато прибирах още дърва за огъня, изпаднах в някакъв унес. Жестовете и движенията им изведнъж ми се сториха далечни, като в застинала жива картина, като илюстрация на късен следобед от средновековен часослов: изпълненото със сенки сиво небе; здравата, солидна къща, огряна от късните слънчеви лъчи; камъните, които искрят като покрити със слуз от охлюви; стъклата на прозорците, отразяващи светлината като огледало. Източените сенки на кипарисите между Вила Асунта и мен са нашарили на ивици селския път. Като зад воал (защото следобедната светлина тук придобива бледомедна прозрачност), много плавно жените пристъпват към вратата, където Джани се суети с железния ключ, който виси надрипава оранжева панделка на кукичката от вътрешната страна на вратата. Знаех, че скоро ще вдишат мириса на стари книги в затворената къща. Щяха да влязат и да видят прозореца в коридора, обсипан със златни листа от липата, а може би тази гледка щеше да ги накара да спрат за миг и да си поемат дълбоко дъх. Ето ни тук. Защо в очите ми запариха сълзи?...

 

Още снимки: 


Партньори