Skip to Content

Природата срещу войната - Биньо Иванов

Мариана Тодорова. „ЖИВОТЪТ – НАШАТА ЕДНИЧКА СТРАСТ“. Очерк за АЛЕКСАНДЪР ГЕРОВ. Следовници. Изд. Карина М, 2019. Литературна критика.

 Втора част – СЛЕДОВНИЦИ на Александър Геров:

 

БИНЬО ИВАНОВ

Природата срещу войната              

 

До появата на Биньо Иванов в българската поезия не сме наблюдавали такава игра на иден­тичности – пълноценна игра в съвършените ѝ форми:

 

...сред ден, аз и динята да седнем, рожби две

от сладък сок и глина...

 

В поетическата представа, равнопоставени по значение и събитийност са двете „рожби“, божест­ве­ноизваяниотсокове и глина. Тази „наивистична“ идентичност, извлечена от тръп­чивото усещане за тленност и вечност, в стихо­вете му стои по-истинска от суровите доказател­ства за философските измере­ния на битието. В това се откриват близости с поезията на Александър Геров. Особено в стихотворенията, в които Биньо Иванов се противопоставя на вой­ни­те по света. И Александър Геров, преживял ужаса на Втората световна война, описа войните като най-чудовищното човешко престъпление.

 

 

...вълчият език ме ближе и ми дума,

и ми свети...

 

Идентичността на човека, разчетена през знаците на природното и божественото, превръ­ща “Вятър иде и аз те обичам“, „До другата трева“, „Светлуша“ на Биньо Ивановв едни от върховите постижения на българската лите­ратура. Някак особено се стопля сърцето, дори само през фикцията за възникващ живот във вените от глината исладките шарени сокове на природно съхрани­мото... А продумването на вълка, което  свети тол­кова особено в мрака... Светлина извира и от  чаената приказка на лип­ата, унасяща човека в летните му сънища, когато нощите в селското сено (в близост до мишки, змии и коприва) са толкова уютни, че пълноценно зареждат и нас с енергия и доброта:

  

Сеното с мишки, змии и коприви по-унасящо приказва от липата,/ добре в бодлите му преспахме, а утре чай липата ни поднесе

 

Стихотворението е посветенона известен български критик.Чувала съм пък критикът да казва, че не си спомня за подобна преживелица сред дивата природа. Но фантазиите на поетите винаги са благо­словени, тяхната вътрешна сво­бода не би трябвало да се подлага на контрол. Самият поет, в друго сти­хотворение, хвърля предизви­кателството толкова невинно:

 

Достойни са очите на жена ти,
пък най те хвърли във възхита шалът нечий          

                                                                   връз шипока
и шипокът го разприда.

 

Подобна художествена игра на идентич­но­сти, в които природните топоси конкурират стожерите на човешкия характер, е градивна. И става така,  че уло­вените движения в природата, разнородните жан­рове и родове, с техните модификации, прока­ра­ни чрез чо­веш­кото, на­пъл­но осъществяват различни емо­цио­нални съ­сто­я­ния. А те са от същест­вен харак­тер в сти­ли­стиката на Биньо Иванов, доста­тъч­­ни са да внушат послания, пред които колабират и най-свирепите и консервативни човешките закони.

 

Вятър иде и аз те обичам,
облак съхне и аз те обичам,
като легна - прегръщам те цялата,
ти, прашинка, в окото ми влезнала
за сълза, и слънце от пътя ми.

 

В поезията на Биньо Иванов няма допъл­нителни нюанси под предтекст за загадъчност. Не нюансът е важен, внушава авторът, хроноло­гически той заостря впечатлението, че ще продължи дву­стран­но да разтегля пространство, хем прицелен в хоризонта, хем да дълбае надъл­боко и все по-надълбоко: „...изчезва реката, тръг­нала за риба“; „С три сухи храста на челото/ баирите вървят на изток / и мислят планини да станат“; „пия въздуха, на който дъното не зная“ и пр.

И тук се усещат влиянията на Александър Геров,  припокриванията между човешката душа и душата на природата.

Трябва да сме подготвени за худо­жест­вената ИГРА на идентичности при Б. Иванов,  за която стана дума в началото:

 

Дошъл е вятъра до края на гората,
разплетени са шепа паяци жестоки,
развързани са девет клони удушвачи,
а другите остават, защото няма време,
до другата трева довиждане и всичко.

 

До сто години дишах, до сто и петдесет,
но леко съм тъгувал, почти не съм горял,
и лакът съм порасъл, и педя път съм имал,
и колко съм бил верен, неверен и еднакъв?

Остава много нещо, защото няма време,
до другата трева довиждане и всичко.

 

Биньо Ивановсъздава художествени про­стран­­­­­ства, почти всички от тяхса трудно­пред­ставими като реалност преди да се познават специ­фики от характера му, много често те идват като фикционални предположения, но резулта­тът е отчет­ливо видим – великолепни картини, облъхнати с тъга („въздуха са го отвлекли – толкова е бистри­на“; „ януарски облак и вятър, свирил в лед/ и всичко пак си идва, но ме заобикаля/ до другата трева, до другата трева.“; „...ивсе ме плаче някой“; и т.н.)

Лично аз го открих като поет непростимо късно, в началото на 90-те, интересът ми се събуди от неговата особена стилистична прак­тика – да тръгва от всеобхватната характе­ристи­ката на нещата към изконния корен, към митологическите извори.

В стихотворението „Фабрика“ Биньо Ива­нов разкрива същностната част от „лабора­торията“ си, за това как явленията от природата и човеш­кото битие се самопостигат като поети­чески су­бек­ти и прераст­ват в художествени визии.

В поезията на Биньо Иванов „същност“ на човешкия индивид и същинските му прояви   на­пълно съвпадат, сливат се субект и съществу­ване. В поетиката на мнозина други поети наблюдаваме обратното – идеите предхождат мечта­­ната характе­ри­­стика за автора и по тази причина той всячески се стреми да претвори своите идеи в художествени визии. Така писа­тели­те осъществяват себе си. При Биньо Иванов като че ли обект и субект напълно се сливат, без дори да личи хронология. 

 

А всичко,
и край мене, и у мене,
се стяга,
       скача,
       свети
       и гърми:
като разхвърляни в полето вълци,
като навързани в мъглата железа,
като към края втурнати звезди.
Това е от непроходими мисли!
Това е от единствена любов!

 

Не му иде отръки да възпява делничното, при Биньо Иванов, както при Георги Борисов, всичко се проявява на дръзки тласъци, то гърми и трещи, пее и изтича... Но никога не руши. Тази динамика в изобразеното е съчетана по особен нежен и стремителен начин с преживяванията на възторжената му душа: „Вятър иде и аз те обичам,/ облак съхне и аз те обичам,/ разпилявам се зарад тласъка в езерата ти – сън под дланта ми,/ зарад вимето на тревата ти/ – и петлите по жарките покриви,/ и комините, изпошарили/ с дълги поздрави небесата ти.“ Какво става, какво е това опиянение от случилата се любов, този  възторг от присъст­вието на женското начало в неговия живот, и в този на природата ?

 Продуманото слово, а не писменият гра­мати­чески правилен език лежи в основата на стиховете му (тази особеност е забелязана и от Енчо Мутафов), защото в творбите на Биньо Иванов дори „рибите думат трийсет и три езика“.(при Геров не е така, макар че и при него словесността на рибите би му се сторила изку­сит­елна). Подобна словесност при Б. Иванов, повече стилизи­рана, отколкото грамати­чески из­брана („риба-янтърка“, „лакът съм порасъл, и пе­дя път съм имал“,три балкана“, „войни с поганци“), се свързва трайно с мито­ло­гическото:

 

Бял-бял дядо седи на калпака си -
три балкана е мечки пресрещнал,
три балкана е мечки одрал,
да ръмжи на главата му рошава
в тия вечни войни с поганци.

Риба-янтърка лази към Дунава,
гдето, глътнали мрежите, рибите
думат трийсет и три езика.

 

Когато е налице болка от „драмата на съ­щест­ву­ва­нето“ дори и рибите счупват мълча­нието си, в поезията му вечността има абсолютно други цветове, тя е по-близо до слънцето, откол­кото до пустотата („...узрява гробът на баща ми./ Забравили са го приятели,/ забравила го е и мама,/ и аз ще го забравя скоро,/ но слънцето го наблюдава“).

Това вече е Геровското слънце: „цяла вечност слънцето до своето сърце“

Безпроблемното съществуване не му е по вку­са, поетът му опонира директно, както се е по­лучило в стихотворението „Борове“: „...в сла­веев час, нена­скърбени, стройни безесенни/ аз, който ще се пре­гърбя,/ се съмнявам във вас.

Поезията на Биньо Иванов е изтъкана от динамика и монолитен темперамент, темите му прив­насят основания за такъв потенциал. Енчо Му­та­фов казва за него: “Противоречието между писме­но и устно слово е ехо на противоречието между мити­ческа и естетическа функция. Поста­вянето и реша­ването на такива противоречия прави тази поезия необикновена. Необикновена в прекия сми­съл на думата“[1]

Стихотворенията му не се раждат от съзер­цания или меланхолични размишления, авторът бо­го­твори експресния разрез на събитията чрез отговорите на първопричинителя –  независимо дали е човек, природа, или животно („нахапана малина, ужилена забрадка“; „Шарено перо върху солена люспа“). За да се стигне до страстното Биньово от­кро­вение:„Си искам живота“.

Впечатляващият израз е станал заглавие на стихосбирка през 1998, където са и най-силните негови стихотворения. „На Биньо Иванов при­над­ле­жи и единственото може би полити­ческо стихот­ворение, пише Енчо Мутафов[2],  стихотво­ре­нието му за Ян Палах, който се самозапалва в знак на протест срещу нахлуването на войски от Вар­шавския до­говор в Чехословакия през 1968 г. По суеверно стечение на обстоятел­ствата денят на този потресен акт и рождената дата на Биньо съвпаднаха - 16 януари. Авторите на танковото братство нарекоха Ян Палах психически болен екстремист. Подобните на тях в Кюстендил и София наричаха подобно и Биньо. Не ми е известно български поети да се потресоха от трагедията, аз поне не знам някой да е написал ред. В маниера и мислите на Биньо Иванов бе да напише това стихотворение.“

От тогава и до края на живота му ДС не снема  интереса си от него.

Изчерпателен до дъно, разкрепостен в  усета се за времетраене, но митологически обвързан, и в този смисъл „консервативен“ в разбирането за чо­веш­­ките добродетели, може да се каже, че Биньо Иванов  е изключително интересен като поет, той винаги търси „съединените същности“ между чо­вешко и природно, като пресъздава живия ритуал на тяхното сцепление. Без да разкрасява.  Защото в не­го­вата поезия завър­шена красотата не го вдъхновява, тя не лекува болката на човека. Твърде елементарно му се струва такова щастие. Понякога в душата на поета се поражда въпрос за „прите­жанието“ на неуловимите форми в природата и той го подлага  на щателно съмнение:

 

Може би, който е нахранил птицата
        и не е откраднал песента ѝ,
той те има.

Може би, който е спасил животното
и не му е сложил два самара,
той те има.

Може би, който страда за дървото осланено,
а много после зарад плодовете,
той те има.

 

Такава вътрешна борба за постигане на съответствията е изключително  позитивна и богата на усещания.

В подобен аспект можем да разгледаме и стихотворението „Светлуша“. То носи името на  лю­бимото на поета конче („с мъниста сипвана юздич­ка“), станало жертва на лакомите мечета в край­пътната гора. Колко близо до духа на българ­ския фолклор е стилистиката на Биньо Иванов, личи и от тази творба:

 

Теб, ветроного, бързооко,
                    теб, недорасло до самара,
къде те скри гората празна,
                    крилце, в коя бърлога стара?
(Играят ситите мечета
                    на Шишкинова криеница,
и кой е благ, и кой е злобен,
                    не можем да узнаем ние.)

 

Болката по погубения живот, макар да не е човешки живот, а на едно малко същество на живата природа, младо конче, „недо­расло до самара“, едно скършено крилце, замък­нато в бърлогата на мечетата,  е дълбока и тя­гост­на. И както Александър Геров намираше за справед­лива борбата в природата за оцеляване между животните („в природата лъвът разкъсва друго същество, за да се нахрани“, такава позиция заема и Биньо Иванов чрез „ Светлуша“)

Поетът усеща, че „злобен“ не може да бъде никой в този сценарий. Мечетата, красиви в ин­стин­­кта си за растеж и за енергично покоряване на живота в гората, са като във всеизвестната картина на великия худож­ник, влюбен в природата и вдъхновен от нейните велики закони. С разума си поетът Биньо Иванов разбира неизбежността на покушението срещу  младото конче. Но толкова голяма е неговата болка от загубата на това великолепно дете на природата, на волната и неприкосновена                                     сво­­бо­­дата и зеле­ните треви, че смъртта на кон­чето, с извезаните шарки и маниста по юздич­ката, е съсипваща за всяка житейска логика.  Отронената фраза „злобен“ го издава и подкопава и нашето чувството за велико­душие и опрощение.  Един автор като Биньо Иванов може да си позволи това. Споме­нът за песента и плача на кобилата, най-верният приятел на човека,  ще остане като „скъсан лъч“, като едно прекършено „крилце“ на волността, замъкнато в бърлогата на хищниците, и там угасналият ѝ живот ще се превърне завинаги в тъмни­на, макар тя да носи името „Светлуша“. Тъжен заключителен акорд:

 

Яде ме остра влашка черга
                    и дълга песен на кобила,

луната чуква на подкова -
                    играчка-щастие открила.

 

А скъсан лъч гризе шишарка
                    под овлажнелите дървета...

 

Словото на Биньо Иванов, гласът, специфи­ката на самото изричане („дълга песен на кобила“) са по-важни от добре редактирания текст, от правилния граматичен език, от ка­ли­гра­фията на изписването. Това негово прекло­нение пред родния, говоримия български език, е издигнато до пиедестал, Биньо Иванов не крие че това му доставя върховна наслада. Често обаче до благите вести, родени чрез думите, предимно от фолклора, оживяват и най-мрач­ни­те прогнози за отиващия си свят на човешкото – заради войните, оскотяването и безразличието.

Крайностите в бохемските приключения  на поета не са причина за различните форми на песимизъм, за образите на насилия в някои от творбите му. А той е поет, който по природа е толерантен към другите, и особено към техните предпочитания:

Толкова съм удрян,
не знам в кое гнездо по земята будувам;
не си помня броя на континентите.
Толкова очи са ми избождали, като се гледам -
от кой цвят съм, не виждам.
Гълтал съм толкова блещукаща кал,
изпих толкова тиня от всестранен произход.

Носил съм толкова червеи в рани

(...) саркофази с венци с мойто си име.

 

Според нобелиста Жозе Сарамагу в романа му „Всички имена“: „Знаеш името, което са ти дали, но не знаеш името, което имаш“.

Ярък поет, Биньо Иванов, е страстен, нена­трап­чив, цветен, категоричен, толерантен и вели­кодушен, бохем в алкохолните запойки, но винаги трезвен. Дете на съня и войните, на любовта и тревите – в поезията на собственото му име, има важни неща.

Затова за Биньо Иванов не е трудно да про­рокува:(„..не си самото, аз те наричам“). На­ричането в неговите стихове обаче не есвоевол­но, то има стойност на вричане, на обещание, на себе­отдаване. Изчерпва, белязва съдбовно, поня­ко­га дори смъртоносно, поезията му е един дъл­го разказван живот... В унисон с черните врани, за чиито техни рожби  Биньо Иванов е изговорил това:

 ...гърлата бълбукат и доливат в тъмното

                                                                   още по-тъмно...

 Анализирайки крайните състояния на човеш­кия разум, както е при Геров, поетът все пак разбира, че е невъзможно да се стигне  до идентичността на човека в абсолют­ната ѝ фор­ма. Затова Б. Иванов създава стихове за войната като такава, навсякъде еднакво зловеща, говори за човеш­ките поражения в нея, защото идеята за войната, за войните изобщо, е родена от човеш­ки мозък. Както казваше и Геров

Материята много бавно

човешки мозък си създава.

А този мозък – колко странно! –

сам себе си унищожава.

 

 

Стиховете на Биньо Иванов против войните са забележителни, защото те не са буквални. Те са общочовешки.

Като истинско дете на природата Биньо Ива­нов споделя, че родителите му са го научили какво да сторва през пролетта, как да „помазва с пушек и глина коше­ра на април“;  сам да наблюдава доколко е способен да „помага на божите мравки в теглото“.  Но ето че ... „войната галопира“.

Б. Иванов е стреснат – това е Геровската тема за насилието от човек върху човека.

И за да потисне своя ужас, Б. Иванов  прави опит да смекчи  пораженията върху личното си битие, затова като истински визионер на сло­вото „накъдря кичести метафори майски, пуска им вятър“... Но изо­стреният му слух продължава да трепери в мрака: „войната галопира.

Поетът „постила легло със здравец“ за своето момиче. Тревогата му не секва, защото войната продължава: „…галопира, галопира, галопира..“. Авторът решително „мята люлка на шията на дървото“, а „лети дървесината до орела“. Поетът благославя орела. Гордата свобо­да, на собствени криле.

В обикновения живот несбъдването на явле­­нията – означава ката­клизъм. Не е така в поезията на Биньо Иванов, тук всичко следва с жестока точност – не може да се отмести или прескочи, няма време да си поемеш дъх. Заради щастието на своята любимапоетът си пожелава „люлката“ да стигне до орела, и поетът изглежда почти успял в надеждата си...  Но житейският шанс не винаги е на страната на поетическото желание:

...никне тревата, изяжда пътя, камъкът напада тревата...,

 

а войната

галопира,

галопира,

галопира.

 

Това неизменно глаголно повторение след всяка строфа, освен че внася силен драматизъм, противопоставя портрета на достойната лич­ност спрямо негативния образ на военния вес­тител за новия световния рекет върху човеш­кото.

Трябва веднага да се отбележи, че детайли от поезията на Биньо Иванов може да се квали­фицират в духа на черната драматургия (но никога – на черния хумор!)

 

(...) таралежи в гащите ѝ, кобри под мишниците           

                                                                                    ѝ пъхаш,
галопира, галопира,
съвукупляваш се с таласъми, с чупливи рога

                                                                          на дънери;
очите ти са мълнии, думите ти - порои,

                                                              ужасът  ти - акула,
войната галопира,
(....)изреваваш, хълми пропадат, пещери, кошери,

                                                          извори се притварят,
(...)наместваш се, окопаваш се до чатала,

                                                                 до самото сърце,
войната галопира,
хващаш юздата, тя избива първия и последния

                                                                   от зъбите ти!

 

Зловещите събития слагат завинаги белег върху образа на лирическия персонаж. Новата кон­фигурация от причинители на световното зло на­правлява събитията.... Оригинален и самобитен, Биньо Иванов гради фикционални, но автентични светове, „и з р е ч е н и“  или достигащи до нас като ехо. Виденията се враст­ват в най-динамичната система на говореното („отваряш уста да го викнеш...“):

 

(...) гледаш: едното ти око край тебе, другото прескача баира,
галопира, галопира,
отваряш, отваряш, отваряш, отваряш, отваряш уста да го викнеш,
галопира, галопира,
(...)тялото ми бе пръснато където

                                                     му бе все едно.

Войната галопира– това според поета е реалистичното лице на днешния „мирен“ и модерен свят. Светът на подмолието, чиито ежедневни функции завършват с физическа или духовна смърт, с „разпарчетосване“ на човеш­ко­то тяло там, където вече му е все едно.

В поезията на Биньо Иванов войната е не само понятие-метафора за кървави фронтови действия, а е извлече­ние от всяко сборище на мерзостта като доказателство за съвременност, както и от всеки автома­тич­но подаден ход за убийства и преда­телства.

В поезията на Биньо Иванов галопиращата война е наблизо, защото е била във виденията на всекидневието му. А сега, в човешките ни съ­ни­ща, поетът успява ненатрапчиво да при­плъз­не спомена на битието си:

 

... поспря се времето - взе дъх - и пак напред                

                                                                          заплува.
Но никой нищо не разбра, почти не се усети,
а който го усети, мислеше, че е сънувал.

 

Това голямо стихотворение на Биньо Иванов, плод на интуи­цията му, е наречено „Намаляване на поезията“.  Обяснимо защо...

––––

Частично този текст е публикуван и в Литературен вестник, бр. 17, 2-8. 05. 2018 г. 

 

 


[1]Мутафов, Енчо. Изначалното и после. В: Биньо Иванов, представен от Енчо Мутафов. Стихове. Избрано. (2004, 2008)

[2]Мутафов,Енчо. Пак там. – При гостуване у нас той ми показа стихотворението и ме помоли да го запазя някъде. Преписах го и му дадох екземпляр. Стихотворе­нието, което се публикува през 1990 г. в “Литературен форум” (№ 5, 01.02.), е чувствително преработено. Там и в книгата “Си искам живота” то е озаглавено “Пражки бензин, януари 1969”. Аз го знам като “Балада и за бензина”. Много повече обичам оригинала - сигурно и по сантиментални причини.“

 

 



Партньори