- Какво да очакваме на сцената – красиви пасове или груба игра?
- Единствено сълза и усмивка. Това е моята естествена амплитуда в текстовете ми за театър. И чрез нея се чувствам най-възможен за издишване към света и верен на себе си. А Малин Кръстев и Геро са гениални актьори. Казвам го без преувеличение и с искрената си възхита и благодарност към тях.
- „Свалячи” е своеобразно продължение на вашият „Фенове”, най-поставяният драматургичен текст от съвременен български автор, игран в над 30 държави, гледан от хиляди зрители. Представление, живяло 11 години на сцената на „Сълза и смях” и не само. Какво ви даде то?
- Това представление е един от най-хубавите мигове в живота ми. На третата минута на премиерата вече знаех, че всичко ще бъде различно. Години наред свързвам „Фенове“ с Иглика Трифонова, Вальо Танев, Христо Гърбов и пулса си. Знам, че и със „Свалячи“ ще бъде така.
Играч, не състезател
- Вие самият какъв играч сте? Ако трябва да излезете на терена, коя позиция ще изберете?
- Винаги съм бил халф. Пазя себе си, близките си, приятелите си. Пазя моя свят. Приемам това за единствената си работа. Няма как да бъда друг играч в настоящия си живот и не чувствам друга необходимост.
- Допускал ли сте някой да ви сложи в „Б” група – като автор, като човек дори? Влияете ли се от критика?
- Някога много се влияех от критици. В годините разбрах, че е голяма грешка. С голяма част от тях ме дели пропаст и може би винаги така ще бъде. Никога не съм се чувствал „Б“ група. Приемам своя свят за единствен и споделен. Това ме прави щастлив. Не мога да се състезавам и нямам такава потребност.
- Как се отнасяте към драматургичния си текст, върху който след определен момент нямате контрол? Пазите ли го от интерпретации?
- Никога не пазя текста си и не давам съвети. Аз съм от тези, които абсолютно вярват на режисьора и актьорите и не изпитвам никаква ревност. Досега никога не са ме подвеждали. Така се случи и със „Свалячи“. Вярвам абсолютно в таланта на режисьора Пламен Панев, който е доказал многократно себе си като изключителен. Винаги се притеснявам, когато текстът заживее своя живот, но това е празнично притеснение.
Споделената акустика на текста
- Продажбата – на книга, на музика или на театрален билет, е приравнена към успеха и едва ли не е представяна като доказателство за високо качество. Как талантливите, но не достатъчно комерсиални автори, могат да оцелеят?
- Понякога законите на Създателя и на Съзиданието въобще не са ни понятни и не можем да ги тълкуваме. Например представлението ми „Любов“ с режисьор Лиза Шопова е най-некомерсиалният театрален спектакъл. Но за него просто билети няма. Така че нямам отговор на този въпрос.
- Да живееш без компромиси, да отстояваш докрай позициите си изисква жертви. Кажете честно, струва ли си?
- Аз не знам как се живее по другия начин. Никога не съм го разбирал. За цената знаят най-добре хората около мен – приятели, близки, хората, които ме обичат. Всъщност аз живея единствено и само заради тях и си струва.
- „Обичам „Октомври”, която си купих в Пловдив, докато се разхождах в стария град на сутринта след концерта на „Металика” и трите броя на „Витамин Б“, които открих през студентските години, продаваха се пред входа на СУ.” Открих този читателски коментар под едно ваше интервю. Когато се сблъсквате с подобни признания от читатели, имате ли чувството, че усилията ви, изстраданото в творчеството ви, има смисъл?
- Поезията винаги ме е спасявала и аз естествено живея през нея. Винаги съм казвал, че правя опити за поезия, когато имам медицинска необходимост от това. И „Развяване на минзухара“, и „Октомври“, и „Канела“ си имат своя специална публика. За това казвам, че моят свят е споделен.
- Струва ми се, че напоследък сте свел публичните си изяви до минимум. Защо?
- Защото това, което имам да кажа на света, го казвам в текстовете си. Пораснах и вече мисля, че по този начин акустиката е по-силна.
За табелките и хората
- Според вас доколко съвременният български театър надгражда, разширява умовете и доколко се съобразява, дори подмазва на масовия вкус?
- Не мога да говоря от името на Театъра. Аз лично никога не съм се подмазвал. Ако го направя, няма да се казвам Елин.
- Защо у нас няма меценати, защо липсва този вид култура?
- „Свалячи“ е пример за продукт на меценатство. Имената на Росица Иванова и Димитър Тодоранов стоят на афиша. Казвам го, защото е важно, а иначе меценатската култура у нас не е развита и това е глобален проблем за арта в България. Вероятно ще минат години, докато тя се случи и се превърне в нещо нормално и естествено. Но както повечето неща тук, процесите са бавни и мудни.
- Каква е вашата позиция по казуса „Александър Морфов шеф на Народния театър”?
- Сашо Морфов е и винаги ще бъде един от най-важните хора на България и няма никакво значение каква ще бъде табелката пред името му.
Теория на устойчивия анцуг
- Вие въведохте понятията „фитнес интелигенция” и „анцуг култура”. Претърпяха ли тези понятия и прикачените към тях индивиди някакво развитие?
- Не, оказа се , че това е едно от най-устойчивите неща в днешния пейзаж. Дори си мисля, че „фитнес интелигенцията“ става все по-репресивна. Отвращавам се да говоря за „анцуг културата“, тя е превзела всичко. Разбира се, и двете са като едни всеядни метафори на бита ни и явно няма откачане от тях. Ето тези две неща са една от причините да се крия.
- В интервютата си говорите за протеста срещу властта на парите, срещу оядените хора, срещу онези, които заменят малките неща, с които трябва да живеем – да се обичаме, да си вярваме, да си помагаме. Не е ли това хипарска поза от 60-те? Дали днешното време не изисква по-балансирано отношение към парите и силата им?
- Не виждам нищо лошо в 60-те, нито в хипарската поза. Аз винаги съм бил в други векове. Това е дискомфорт днес, но понякога и те пази. Никога не бих си позволил да давам рецепти как трябва да се живее, приемам живеенето като изключително интимен акт.
- На кого се възхищавате, кого идолизирате?
- Вече нямам идоли. Човек се разделя с идолите си, когато намери себе си. Пътят към „себе си“ понякога е дълъг, безкраен, можеш да преминеш през „Сахари“. Понякога е мъчително. Но, когато се намериш, нямаш повече нужда от образци.
Обаждане от върха на Вселената
- Един-единствен човек наричате свой брат – Кольо Карамфилов. Бяхте неразделни, обменяхте идеи. Какъв е животът ви днес, когато не можете да му се обадите по телефона? Или, може би, е по-правилно да попитам как върви „разговорът“ ви сега?
- Говорим си често. Забраних на всички наши приятели да изтриват телефонния му номер. Вече мина една година, откакто се качи горе при Фелини и Модилиани, и знам, че пак сме заедно. Тук думите никога не стигат и някак нямам продължение…
- „Тази, последната неделя, Кольо Карамфилов тръгна нагоре, метнал се на крилото на сив гълъб – таксито, с което винаги е искал да пътува без абсолютно никакво значение колко ще му струва. Развял огромен копринен шал някъде сред кипнали зелени облаци, с тъмни очила за залези и изгреви, тананикащ си неземното парче на Луис Армстронг What a wonderful world…”. Това е откъс от „Малка приказка за Кольо К.”, която написахте след смъртта му. Къде всъщност отиват бохемите?
- Бохемите отиват там, където им е мястото – в необятното на върха на Вселената и от там продължават да изпълват със смисъл Света. Аз живях и продължавам да живея сред велики бохеми. Така съм искал от дете, така се чувствам най-естествено.
