В областта на късия разказ Деян Енев е това, което е българският Борис Христов в поезията: лекота и проницателност на перото – и за маргиналните, и за най-трудните, измъкнати от дълбините на човешката душа признания.
Градски автор. Но не е заклет урбанист. В много от случаите темите му са свързани със селото: вгледан е в дърветата с огромни зелени корони, а под тях е песенният ритъм на разлюлени връхчета от остри треви и коприва; и пак там са селските къщи на един или два ката, с бели, каменни, огромни (в очите на детето) прагове пред входната врата; а над тях дъждове и ветрища, чиито стихии са различни от градските…Към обдишваните пространства на селото го влече неговата душа на визионер.
Но Деян Енев разказва с любов и за града, написал е стотици къси разкази за него и за жителите му, градският декор в разказите му обаче е някак вторичен, писателят е вградил в него иносказания, случки от историята, своя респект от архитектурата; градът създава сигурност, но и обгражда емоциите му със стени от нелюбими, чужди на неговата емоционалност, други самочувствия… Деян Енев няма да напише за града със самодоволството на „бюргера“. Благодатният шепот на градските липи ще му се струва по-сладък ако самата градска природа диша учестено като пред буря… Като писател той боготвори хармонията, но не обича спокойствието на мизантропите като начин за бягство от нерешимите проблеми. Спецификата на градския пейзаж в разказите на Деян Енев е по-близка до сакралното изображение на Иван Методиевата образност, която излъчва поуки и утешава несретниците. Без да накърнява достойнството им.
Eнев се учи и от Йовков, и от Елин Пелин в ранните си години, като писател той харесва израза: „не е озарение, не е гръм от ясно небе“. Обяснимо е: в неговото творчество всичко се появява според природните закони, идва бавно и мъчително, но закономерно на този свят… В друг случай е само загадка, която писателят преоткрива на различни земни ширини – по тази причина забелязваме в прозата на Д. Енев голяма симпатия към героите на Селинджър и на Хемингуей. Обединява ги неприкритото писателско съчувствие и възторг към Човешкото, дори в световен мащаб ще го кажа нескромно. На един по-късен етап, елегантният хумор на Йордан Радичков също ще му повлияе, но митологичните образи на Радичков отиват към друга ниша, различна от неговата, макар че и Енев е един модерен разказвач. Като художествени предпочитания, като поетика и наративна философия – сърцатото му предпочитание обаче си остава поетиката на Иван Методиев, отношението на Методиев към света. Макар то да е изразено в стихове.
А на другият край на лентата стои дълбокото, мощно и успокояващо природно излъчване на селските герои от Марин Георгиевските разкази и поеми за селото, който засега май си остава единственият нераздвоен съвременен български селски автор, който държи на званията град/село.
По една или друга особеност, Деян Енев и Марин Георгиев безспорно имат и прилика – и тя е в здравината на корена, впит в земята с безусловната обич на сина към майчиното сърце. В магмата на тази обич може да им съперничи единствено природата. Не природата въобще, а тази на българското село. Затова тя носи поименно указания в самото повествование, в спецификата на наратива, в стила и изказа на героите, в народопсихологията на географската и историческата база данни – и това е валидно и за разказите, и за стиховете им. Но творбите на Деян Енев са християнски благословени, построени са по модерен разказвателен начин, почти винаги в подтекста им се съдържат посланията и добродетелите на християнски молитвеник или типични за българските църкви образци на молитви и християнски предизвикателства. Героите му най-често са монахини, или обикновени миряни, клисари, игумени, свещеници, висши сановници…Обединява ги сакралният изкупителен житейски и философски аргумент на битието им:
Великата доброта на Бог се изразява в това, че предварително той никого не осъжда и ти винаги имаш възможност, колкото и грешен да си бил преди това, да избереш от един миг нататък доброто.
Този модерен, съвременен християнски разказ за нашия живот, за нашия ден, за нашия миг във вселената, е обобщен проникновено и единствено в българската литература от писателя Деян Енев ето така: „Ти можеш да направиш твоя избор във всеки един миг от живота си, чак до сетния си дъх. Любовта на Бог към нас се изразява в даването на този постоянен шанс за правилния избор.“
Неговата творба „Старите обуща“ например е разгърната като дискретен антивоенен разказ: „железните обуща“ са обувките, издържали по пътищата на трудния живот на писателя, без да се разпаднат и да го предадат, защото са му изработени с особен благослов, и защото с тях той е изминал мирния път на познанието, често мъчителен, но поучителен и справедлив. След толкова дълго време митарства авторът ги подарява на дядо Георги, който десетилетия е служил в българската православна църква безкористно и всеотдайно, писателският избор за „личните стъпки“ предназначени някому другиму, се пада върху честта на християнската душа на Георги.
Съпоставени до разказите на Деян Енев, творбите на Марин Георгиев за селото, изглеждат като че са създадени с езическо предизвикателство. Оттук и различието в посоките на наративите пред двамата разказвачи, едни от най-добрите певци на българското село. Марин Георгиев предпочита поемата и лаконичните четиристишия, а Деян Енев – късия разказ.
„Изсякоха гората, милост нямат…“ – разказва пред писателя жената на един от секачите в едноименния разказ на Д. Енев, а героят му допълва сърцераздирателно: „Нагоре е страшно. Оголиха всичко, зяпнаха едни зъбери. Боли ме, разбираш ли, боли ме! Ей тук ме боли, душата ме боли.И той хващаше пуловера си отпред на гърдите, сякаш искаше да го разкъса.“
Писателят обаче улавя театралната му поза, разбирайки, че „състрадалецът“ е сред най-активните в деянието, поради оправданието, че храни семейство, и безпощадно заковава с думи позорното действие на страхливеца:
Бог не иска от нас велики дела. Бог иска от нас само едно - постоянно да питаме душата си дали това, което вършим или си мислим, е добро или зло. Само това.
Най-точната и изчерпателна характеристика на стила на Деян Енев е направил писателят Димитър Коруджиев: „Той не е описвал никога победителите, блясъка или полублясъка. Описва кротките неудачници - неизвестни хора, които обитават тихите кьошета на битието. Той търси спасението на човешкия род в дълбините на живота, в забравените места. Там, където нищо не поддържа съществуването ни тъй здраво, както обичта и помощта, които получаваш от някоя “душичка”. Помощ, винаги непреднамерена, тъй като става дума за хора, на които и през ум не им минава да искат нещо повече от това, което имат. Във време като нашето подобна проза е безценна“
А самият автор на блестящите къси разкази в българската проза споделя тайни от творческата си лаборатория: „Какво са спомените? Игра на челик? Песен, на която си забравил и мелодията, и думите? Или нещо, което с помощта на няколко кутии цигари и на няколко кафеварки можеш да превърнеш в белокаменни стъпала към един свят, който вече го няма. И по които, за да се изкачи читателят, авторът трябва да слезе.“
Неслучайно Деян Енев е лауреат на голямата награда "Златен ланец" на в. "Труд" за къс разказ през 2006 г. „Четиво за нощен влак“ (1987) е неговият дебют, на тази книга е присъдена наградата „Южна пролет“. Следват множество книги, със завидна ритмичност в наградите си: "Конско евангелие" (1992), "Ловец на хора" (1994) - Годишната награда за белетристика на ИК "Христо Ботев", преведена в Норвегия през 1997; "Клането на петела" (1997), "Ези-тура" (2000) - Националната награда за българска художествена литература "Хр. Г. Данов" и Годишната литературна награда на СБП; "Господи, помилуй" (2004) - Голямата награда за нова българска проза "Хеликон"; "Градче на име Мендосино" (2009) - Национална литературна награда "Милош Зяпков" и номинация за наградата "Хеликон"; "7 Коледни разказа" (2009); "Народ от исихасти" (2010); "Българчето от Аляска. Софийски разкази" (2011) и др. Други по-известни книги от автора на последното десетилетие са: „Внукът на Хемингуей"(2013), „Малката домашна църква"(2014), „Ези-тура"(2014 ), „Гризли"(2015), „Мария: 55 разказа и две новели"(2016 ),„Дърводелецът нови разкази"(2017) и др..
Сборникът му с избрани разкази "Всички на носа на гемията" претърпява три издания в три различни български издателства (2005; 2007; 2009). През 2008 г. австрийското издателство "Дойтике" издава в превод на немски сборник с негови избрани разкази под заглавие "Цирк България". Преводът е дело на Норберт Рандов и Катрин Цемрих. А през август 2010 лондонското издателство "Портобело" публикува на английски сборника му с избрани разкази "Цирк България". Преводът е дело на живеещата в Единбург българска писателка Капка Касабова. Изданието влиза в дългата листа на най-престижния конкурс в света за сборник с разкази на английски език "Франк О' Конър".
По повод на книгата му „Дърводелецът“(2017)съществува изрядна като точност характеристика, артистична, но аргументирано стабилна, направена от Венцислав Божинов: „Художественото изграждане на разказа при Деян Енев прилича на онзи вариант на скулптирането, при който скулпторът отделя ненужния материал, а не добавя, не лепи, не снажда. При него целият разказ се е превърнал в едно огромно "но", поставено насред изречението на живота… Деян Енев успява да постигне такава степен на епическа наситеност чрез разказите си, каквато принципно се изплъзва на съвременния български роман. Той е писателят, който с разказите си художествено не отрази, не изобрази, не копира, не имитира, а откри една действителност като носителка на образи и идеи, характерни за определена епоха".
Прозата на Деян Енев е плод на потапяне без страх в дълбините на живота и света, обич към малкия човек, независимо къде живее, къде е ситуиран живота му спрямо „световните“ меридиани. Неговият автобиографичен разказ е изумителен: „Работих какво ли не. Бях нощен санитар, бояджия в Киноцентъра, пресьор във военен завод. Като нощен санитар припечелвах не зле в моргата на Четвърта градска болница при леля Ани. Тя ме викаше да й помагам. Бях млад, зелен и смел. Боже, колко смел съм бил. След дванайсет години, в един период без работа, написах новелата "Морга",първият ми дълъг текст. Цели 35 страници. Леля Ани се появява вътре с целия си блясък. След още 8 години тази новела влезе в сборника "Господи, помилуй", който спечели Голямата награда за българска художествена проза Хеликон за 2004-а. Затова, когато ме попитат колко време писахте тази книга, се чудя какво да отговоря. И обикновено споменавам някаква по-прилична цифра. Как да кажа - ами, писах тази книга 20 години“.
В написаното от Деян Енев има и една забележителна книга – „Хора на перото“(2009), тя е свидетелство какво самият той търси у хората на изкуството, така извайва образите им като съответствие на таланта чрез хуманността им. Това особено се отнася и за авторската му книга "Стихотворения"(2012), за която получава Националната награда за поезия "Николай Кънчев".
Деян Енев е сред най-предпочитаните български писатели, по статистическите данни на книжарници „Хеликон“.
Бездомничеството, което е срещал по пътя си – самотността на тялото и душата, – могат да бъдат преодолени само чрез топлотата и отзивчивостта на Човека, най-редките цветя на съвременната приказка. За нея копнеят и хора и животни:
Бездомното коте си намери дом
Намести се вътре и заспа
Беше му топло и хубаво
Така и не разбра
кога е съмнало
и как домът му се превърна
в десния
ботуш
на кочияша
Тази човещина на света, eдефицитна, но eсилно позитивна за вдъхновение на младите хора днес, която стимулира съвременните утвърдени хора на изкуството – да пресъздават непрекъснато за тях „светини“ в благите или в жестоките днешни светове. В повечето случаи те са озарени от безкористна доброта, друг път раждат удивителни провокативни образи, и Деян Енев става един от тези автори:
Тигре
какво остана от твоята сила
Да се надвикваш с маймуните
отсреща
и да се бориш
с магарешкия кокал на цимента
И да чакаш
идването на гледача тъй
както чакаше навремето
майка си в бамбука
Показателно за психиката му като човек и писател е стихотворението „Играх си с жълтиците“. То незаменимо внушава , че «придворните елити» събуждат най-голяма ненавист у хората на изкуството на перото, защото тъкмо те са посветили живота си на автентичния «Кръст на познанието», чужди са на задкулисието и алчното лицемерие:
Замерях сянката си с диаманти
Наметнах пурпурната мантия
Даже сложих короната на главата си
Ако не знаете
само тя струва колкото половин царство
Но съмна
Време е да тръгвам
Скоро ще дойдат стражите
а след тях царедворците
В двореца на поезията
такива скитници
ги пребиват
като бесни кучета
Не винаги разказите за Скитниците са светини, или пък битието им да съдържа част от божията покровителствена благословия, но във всяко скиталчество има съдбовност, заключена е тъжна орис. А до нея ще бъде рамото на писателя Деян Енев.
Мариана Тодорова
22.09.2020
