На 23.02. от 19 ч. в Клуб Калиенте в подлеза на НДК ще се състои премиерата на книгата на Елена Ставрова "Слънце в косите".
Елена Ставрова - 39 годишен инженер, която чете от тригодишна, разказва истории от петгодишна и пише от десетгодишна.И всички истории винаги са за принцове, принцеси, коне, сълзи, танци и неочаквани обрати. Когато писането е както дишането.
В десет сутринта мощно тропане по вратата ме събуди. Опитах се да отворя очи, но толкова ми се спеше, че пак съм ги затворила. Шумът обаче изобщо не спря. Занесох се до вратата и се чудех какво ли става. - Катерина Петрова! - Професора стоеше пред мен и се усмихваше с една ябълка в ръка. - О...! Колко е часът? - Не е рано. Исках да те заведа на кафе в стария квартал, но за да хванем отворено кафенето, трябва да отидем сега, защото в 12 затварят, приготвят се да ядат и да спят, Катерина. Хайде, моля те, по най-бързия начин си облечи нещо и да тръгваме! Навлякох една рокля и се изнизах с полузатворени очи и вид на измъчена светица. Тръгнахме да се изкачваме по стръмните улици на стария град. Вече ми стана горещо. Мирисът на жасмин се сливаше с мириса на орхидеите и ме караше да се чувствам сякаш летя в лепкава мъгла. Старите ниски бели къщички с дървени прозорчета и мушката по тях ме очароваха. Отвсякъде миришеше на готвено, на запръжки, риба и шафран. - Защо чак тук? Не можехме ли кротко да си пием кафето в центъра? - Не, Катерина. Тук има атмосфера, която няма как да усетиш долу. Тук е старото сърце на този град. Минахме покрай една малко по-голяма къща и Професора се отклони. - Ето го и местното кафене. Нека да влезем. Побутна малката вратичка, пусна ме да мина пред него и тръгнах между цветята. Седнахме под портокалово дърво и дойде младо момиче с вид на циганка – висока, чернокоса, черноока, с шарена рокля и огромна усмивка. С характерния за района хъкащ испански ме попита искам ли да ям. Аз само се усмихнах: - Не, благодаря! Искам едно кафе и сок от портокал. Момичето ме изгледа странно, след това се обърна към спътника ми. Той си поръча закуска, кафе, сок, че даже и помоли веднага да му донесат хляб, защото умирал от глад. След това придърпа стола си много близо до моя и ми се усмихна широко: - Катерина, как ти изглежда това място? - Ами, чудесно, както всичко тук. Момичето донесе поръчката и изчезна някъде. Освен нас, имаше разни други двойки по масите. Съвсем естествено се надвикваха и след малко Професора придърпа стола си съвсем до моя. В този момент към нас се приближи една възрастна циганка с шарени дрехи, шарена кърпа на главата и жасмин в ръцете, и се запъти право към мен. Погледна ме със смеещи се очи, на което аз инстинктивно отвърнах със същото. Тя си взе стол и седна от другата ми страна. Взе дланта ми в своята: - Това момче те обича. И ти обичаш това момче, но все още не го знаеш. Не го оставяй да си тръгне довечера сам. Трябва да правиш любов с него, чуваш ли ме! Вие сте влюбени, не го крий, защото много ще те боли после! Аз се засмях, а Професора се надвеси над мен и я погледна. - И какво друго виждаш там, бабо? Тя го погледна, взе му ръката и започна да се смее: - Ти си душа, момче. Ти се смееш винаги. Идваш отдалеч, но място в света няма да намериш, докато не се ожениш. И това ще стане скоро. Ти имаш майка, много я слушаш, но рядко я виждаш. Имаш дълъг път. Ще си щастлив. Тя се обърна към моята ръка, погледна я още веднъж, след това я затвори: - Когато тръгнеш по Ел Камино, ще получиш съобщение. Това ще бележи край и начало. Докато вървиш по Камино, и ден не си позволявай да забравиш това момче, но и ден не си позволявай да мислиш само за него. Отпусни душата си и я остави да се рее като неговата, тогава ще намериш покой. Изгледа ме така, сякаш ме съжалява, и отпраши нанякъде. Професора стоеше и мълчаливо се взираше в мен. - Не си ми казвала, че ще минаваш по Ел Камино. - Изобщо не знам за какво говореше тази жена – опитах се да се усмихна. - Ние влюбени ли сме? – погледна ме, а сърцето ми пропусна едно тупване.
