На 1 септември излиза дългоочакваният роман от Недялко Славов "И станах река".Авторът на "Камбаната" този път ни потапя в една по-различна история, една антиутопия, която задава въпроси за смисъла на живота, за пътя, за избора, за връзката между човека и природата и още много важни теми, върху които си заслужава да се замислим.
Откъс от „И станах река“
Три денонощия правех само това – крачех, без да спра, без да седна, без да се храня, без да мисля…
Крачех.
Странно! Не бях разделил и троха с гълъбите, а не заслабвах. И въпреки крайната цел, не отпадах от живота. Да, наистина не отпадах – ни телом, ни духом.На шест пъти пресякох Бавната река, а на седмия се спрях на Пешеходния мост. Погледнах надолу и тогава се случи То!
Ч у д о т о!
В тоя миг можех да се закълна в три неща:
1/ че в черепа ми изщраква спусък,
2/ че съм получил видение,
3/ че съм политнал извън реалността…
Но това бяха все доводи на сетивата. Нищо повече! Защото т о в а бе друго! В т о я миг бях изключил мисловния си процес и на автопилот, с автоматично съзнание, без да ползвам сетивата, плъзнах поглед по реката. Незрящ, отместих очи към един ствол, после към папурите, после към върбите… и чак тогава, пак прогледнал за материалния свят, видях свода на моста. И Чудото п р и к л ю ч и! Пак бях зрящ, сетивен, мислещ, върнат на реалното Битие. И пак – самоосъзнала се – материята се вакуумира в ума ми.
Но всичко това – и за автоматизма на съзнанието, и за самоосъзналата се материя – щях да го чуя в друг, по-мъдър ден от моя живот. Щеше да ми го обясни Учителя, но в друго време, там, долу на брега. Сега, в тоя миг, бях още безпросветен, малък бях още, невинен. Бях още дете в безкрайния непонятен свят – просто един бивш уличен джебчия, брат на гълъбите, раснал по сиропиталища, улици и площади. Това бях.
Тогава на парапета кацна бял гълъб. И изведнъж – свише – ме връхлетя решението!
Да! Щях да дочакам своя край тук, под моста.
И ключът за мансардата полетя в реката.
***
Така, седнал на брега, будувах три дни и три нощи. Вдишвах, издишвах, гледах реката, а на четвъртото утро реката спря. Истина казвам, спря! Колкото да си въздъхне и о, чудо! – щом въздъхна, пое обратно към извора си. Тогава хълмчето до мен се раздвижи – от него се надигна един зарит в пясъка скитник. Мъжът бе гол и обрасъл с лиха тревица.
– И ти ли си от тях…? – попита и ми посочи свода на моста – там, сред речните отблясъци, със спрей бе изписано нещо на чужд език.
– Какво? – сепнах се.
Оня не ме погледна – само натъртено, сякаш че ми превежда, засрича написаното:
– …gens…sans…sense*.
Повдигнах рамене, а той изсумтя „Ясно!“, махна с ръка и се зарови в пясъка. И като се сля с околната среда, притихна.
Изправих се и обходих да огледам – имаше още три туфи като неговата. Побутнах ги с крак, но не усетих живот. После се върнах и седнах на мястото си. Бе още топло. Тогава погледнах реката и въздъхнах. Тя също въздъхна, обърна води и пак пое към устието си.
***
Скитникът спеше, трупаше безсъзнание.
Аз будувах, трупах вечност.
Той лежеше бездиханно – четвърти ден, пета нощ. Туфата му мъхесто обрасна.
Аз живеех в своята си приказка – четвърти ден, пета нощ. Не спях, не се хранех, не отслабвах.
***
Спал съм така цяла седмица. Трупал съм безсъзнание. И навярно съм се усмихвал в съня. А щом се събудих, вече знаех – и да искам, и да не искам, не можех да умра. Бях победил най-свирепия Враг – Времето!
Организмът ми бе станал перпетуум мобиле.
Бях станал безсмъртен.
*Хора без смисъл(фр.).– Б. а.
