Skip to Content

Излезе "Почерци" книга 2 - литературни портрети на съвременни български поети от Мариана Тодорова

Иван Радоев, Николай Кънчев,
 
Биньо Иванов, Екатерина Йосифова,
 
Иван Методиев, Пламен Дойнов
 
 
 
ИВАН РАДОЕВ
 
...аз ви записвах епично,
 
за да накажа с точност себе си!
 
Неговото чувство за хумор, изящно и плътно, е най-отличителната черта на творбите му. Така се подсилват връзките между лирико-елегичните елементи в творчеството му и детайлите на наратива в сатиричното. Блясък на Иронията в лирическите му редове – така бих определила почерка на поета и драматурга Иван Радоев.
 
Към професионалния си живот Иван Радоев винаги е бил особено взискателен. Написаното внушава респект от постигнатите художествени визии – и на фантазното, и на автентичното. Той  е от писателите, за които творческата биография започва с възможно най-голямото огорчение – безпрекословно отричане от българската литературна критика на ранните му стихове,  разглеждани под лупа, защото са „интимни“, а не „граждански“. Макар в началото на своeто творческо странстване  поетът да е обнадежден, че го очаква различно посрещане (заради адмирациите на Борис Делчев във връзка с дебют-ната му книга „Шумят знамената”, 1951), веднага след оповестяване на „Пролетно разсъмване”, където всъщност се намират и  оригиналните му заявки за по-мащабни поетични творби, негативната оценка на тогавашния официоз „Литературен фронт“  не закъснява.
 
За всеки поет това е крайно болезнено. Особено когато си на двадесет и пет. И когато самата острота в оценката да се изразява чрез огнево настъ¬пателния рефлекс – „фронт на литературата“. След преглътнатите горчиви упреци, в следващите четиридесет години, Радоев непрекъснато ще създава творчество, което има своето заслужено място в световните класации за стойностна литература. Той само внимава как да нюансира собствената си физиономичност на фона на разрастващия се интерес за правене на литература и култура по време на социализма, където „стимулите“ и професионализмът не се припознаваха по същество..
 
 
 
В своята поезия Иван Радоев ни показа как може да се свърже линията на класическата форма на българския стих,  през авангардизма на Гео Милев и предметно-философското стилизиране на визиите при Атанас Далчев, до разчупените форми на  постмодернизма, чиито кълнове се подават свенливо още от началните години на 70-те та чак до края на 80-те на миналия век, напипани като предчувствие от Иван Радоев. Но постмодерността, както всички несамостоятелни, а възпроизводни концепти, се оказва тясна рамка за неговото въображение и Радоев отминава безпроблемно през изкушението, стремейки се в нови форми и визии да пресъздаде епични, социално-исторически послания и в най-личните си  стихове. По същото време той успешно разгромява адептите на статуквото, както и крепителите на ниската, масова култура:
 
 
 
...най-случайно видях до дръвника малко топче
 
от синьо стъкло.
 
– Дядо! Намерих окото ти, дядо! – весел вик
 
от двора нададох.
 
И тогава се случи чудо нечувано, нито видяно,
 
нито сънувано.
 
Под сляпата вежда той сложи изкусно
 
синьото стъклено топче и от небето в него
 
се спусна за доказателство слънчево снопче.
 
(„Зелена игра“)
 
 
 
Поемата на Иван Радоев „Зелена игра”, поместена на един по-късен етап и в книгата „Един бял лист“ (1975) е една от големите сполуки в неговата творческа биография. Но тя е истинско изпитание за читателя. Макар да се отличава с привидна простота, а словото да тече леко и неусложнено, а и внушенията да носят прямотата на житейски случки – като художествена тенденция Зелената игра заема възлово място в цялостната панорама на българска поезия. И струва ми се, че Иван Радоев осъзнаваше това. Защо?
 
Поезията му е синтез на многовъзможни интерпретации, вид театралност, основен „вид” от големите родове на изповедността, към които Иван Радоев е пристрастен до края на живота си... От друга страна съдържа кадри със свои изисквания за самостойност и динамика, а това налага честата смяна на изповедния тон с диалогичност. Фактически „Зелена игра” е цялостен диалог в стихове с органично вплетени монолози в нея. И това я превръща в оригинално лирическо пространство на идеи, образи, сюжетни предизвикателства. Тя има лирико-драматургичен привкус в обемите на поемата като жанр, естествено по-кратък от жанровите пиеси.
 
Безупречен стилист в стиховете си, Радоев трансформира битуването си в художествените пространства на драмата в своеобразен личен мотив за създаване на лирически глас, понякога подсилен с художествена пародия. По-късно тази особеност силно се разраства в поезията му. Съчетана с лирико-епични наративи, тя е абсолютно непозната за този етап на българската поезия – време на сериозни „граждански“ социалистически оди и балади. Освен изписването собственоръчно на трагически разломявания на „аза“, положителният резултат проличава в другата посока – утвърждаване на личната психическа устойчивост у твореца, битуващ поради рожденната си дата насред тоталитарните забрани.
 
Най-парадоксалното е, че фикцията Зелена игра е словесна игра на реалности.
 
На единия полюс е социализираният човек, обществото, с неговите изисквания за морал и полза, а на другия – идеалната представа за свобода, намеренията и фантазиите за нейното постигане от артистичните души.
 
Езоповският език, създаден и практикуван по време на социализма, опазва поета Иван Радоев от идеологическата цензура, надхитрява я, защото подобна тема – темата за индивидуалната и колективната свобода, беше много опасна за писателите от соцобществата, защото техните тълкувания неведнъж ставаха повод за лична уязвимост. И когато днес говорим за Иван Радоев в представите ни веднага изникват образи от великолепната му драматургия, където поезията е врастнала своите могъщи корени:
 
Аз съм и ножът, и раната
 
та тема на българската литература и култура. 
 
*
 
И така всеки нов прочит на текста на „Зелена игра“ събужда у читателя нови емоции – това са културни асоциации, трупани в човешката памет от контактите ни с форми на изкуството в различните времена. Иван Радоев майсторски ни предизвиква, друг път ни тласка в словесни лабиринти, играейки си ловко с претенциите ни за филологическа ограмотеност, непрекъснато поставя на изпитание емоционалната ни култура, иска да ни стъписа с необичайните визии в текста си, завихрени около зеленото.
 
„Поезия за посветени” нарече поезията му Мария Гарева  в своя предговор към избраните му стихове и това е съвършено вярна оценка на неговото творчество.
 
Парадоксите на Радоев, иронията и самоиронията в неговите творби, осъществят живи връзки между минали векове, събития и най-новите изкушения на двадесет и първи век, когато нито Ботевите, нито Радоевите персонажи са сред живите, но тяхната жажда за човешка свобода тревожи поетите от по-младите поколения. Поемата „Зелена игра” е препечавана в различни книги от самия Радоев приживе, без да се радва на особен интерес от страна на литературната критика, но с нейната актуалност днес можем да свържем появата на книгите „Балади и разпади“ от Георги Господинов, „Балът на тираните“  от Пламен Дойнов, „Нищо“ от Георги Борисов, „Подготовка за напускане на сърцето“ от Ани Илков, „Поетът е хтонично същество“ от Пламен Антов. 
 
По повод на говоримия език при един от основните персонажи на поемата „Зелена игра”, Иван, дядото на поета Иван Радоев, авторът споделя: „Вечер в къщи като насядаме, казваше:/ „Мамка ти и таван, изпреби ми и главата!/ Един ден ще те нацепя на четири!” и в неговата закана прозира намерение за потрошаване не само на  битови ограничения...
 
Така за времената на тоталитаризма поетът Иван Радоев успява да надхитри идеологическата цензура. Обаче пръстите на ръката му неотстъпчиво стоят върху пулса на литературните особености в художествените специфики на лиричното, което е в основата на тази поема, както и на всяка друга негова творба.
 
Употребявам глагола „надхитри“ с известно неудобство поради неприсъщата „хитрина“ на перото на Радоев. Самият му лирически персонаж воюва с „хитрината“ и „ползата“, и отреагирва най-често чрез гротеска и себеирония. В други случаи наднича желанието за  елегантна деконструктивност на езика, защото в произведенията на Иван Радоев огрубената  езикова стилистика е по изключение (дори когато е насочена срещу тоталитарните методи).
 
А онази мъдра закана на дядото спрямо собственото му битие, чрез суровостта на езика му преминава в телесен „интериор“. Действието, ръководено от зрелия разум на дядо Иван, не закъснява, ето защо зелената игра изцяло ще му симпатизира, възхищавайки се на изконния български характер:
 
...замахна с дива ръка,
 
като гайда писна етера -
 
но една сляпа треска
 
не му отвори очите на четири.
 
По-добре – дядо ми рече, –
 
сега съм като циклоп!
 
 
 
И на другата заран довлече пияния своденски поп.
 
За една нощ бяха изяли цяло яре и цяла коза.
 
– И аз ще си извадя окото!
 
 в знак на близост попа каза.
 
Дядо се вдигна... и седна.
 
И каза своята мъдрост поредна:
 
– Щом в едно село няма два попа,
 
не може да има и двама циклопа!
 
 
 
Ето как една болна представа превръща
 
нещастието в слава. Оттогава
 
много мъже си избождат очите, за да добият
 
безсмъртни ликове – вярно е, тях ги виждат,
 
горките, но те не виждат никого.
 
 
 
Психологическото време на героя не е времето на случката само. Защото  веднъж тя е предвидима, друг път е последствие, в трети – причина за сатиричен, но горчив анализ на предстоящи събития...
 
*
 
Опитал грубостта на отрицателната критика, Иван Радоев прави това, което е характерно за значителна част от българските писатели – „чрез езоповския текстуален език“  творбите им минават през иглените уши на тогавашната цензура.
 
Ортодоксалните писатели нямаха нужда от „езоповски“ език – техните адмирации на социалистическия напредък и на неоспоримото превъзходство на комунизма над капитализма не се нуждаеше от завоалираност. Напротив, колкото по-недвусмислено и директно бяха показвани самодоволството и социалистическото добруване, с по-ярко кресчендо, толкова по-осезателно значими бяха административната похвала, покровителството и „ползата”.
 
 Директната словесна канонада от одически дитирамби се наричаше гражданска поезия. Другата, която се срамуваше от поклоните пред комунистическите корифеи, беше анатемосвана като негражданска поезия, антинародна. Затова, според мен, най-чувствителните български писатели, към които безспорно принадлежи и Иван Радоев, създадоха ярки асоциативни творби, в които размаха на творческата визия граничи с необозримото пространство на фантазното:
 
Голям свят !
 
Големи дървета и камъни!
 
Птици големи!
 
И слънце голямо!
 
Големи води - студени-зелени... студени-зелени... .
 
Но най-голям, най-голям,
 
най-голям от всичко беше дядо ми -
 
едноокият ми дядо Иван.
 
Издайническите нотки на гордост заради личното родословие, което не зачита „таваните“, едва ли е било отминавано незабелязано от цензуриращите тогава, заради което авторът търпи огромни неприятности в градежа на своя биографичен пъзел, за което ще стане дума по-нататък. Радоев успя да вплете античното и митическото, тяхната образност в съвременното битие на езика.
 
Демонстрацията на „неслучване“ в канона на тоталитарния език, всъщност е аналитично и професионално докосване до идеите на епическото, до героичното.
 
Веднъж то ще бъде „проверено“ чрез предизвикване на читателска възхита, друг път ще бъде рязко иронизирано, дори пародирано. Това е коренно нов подход в поезията, вкарване на пародията в героичното, и Радоев го реализира блестящо.
 
Идентичността се играе „художествено“, преднамерено и условно, отдалечава се във времето, после рязко се придърпва в центъра на самата любовна случка и в дискурсите към героичното, към епичното. Тази условност и динамика, постигнати чрез пародията и абсурда,  ще му спечелят все повече симпатии и привърженици сред неговите по-млади  събратя по перо: книгите „Си искам живота“ на Биньо Иванов (1993), „Любовникът и маестрото“ на Пламен Дойнов (1993),  „Повече тишина“ на Иван Методиев (2003), „Подготовка за напускане на сърцето“ на Ани Илков (2015), „Нищо“ от Георги Борисов (2015).   „Екзотични начини за разрязване на птица“ от Марианна Геориева (2016). Дискурсивните практики на Иван Радоев се оказват твърде надеждни, те са особено привлекателни, както се вижда не само за самия него като автор."
--
 
Книгата може да се намери в книжарница "Български книжици"


Партньори