Skip to Content

Колекционерско издание на "Ломски разкази" от Емил Андреев

Емил Андреев е роден на 1 септември 1956 г. в Лом. Завършил е университета „Св. св. Кирил и Методий“ във Велико Търново. Работил е като учител, журналист и преподавател. Андреев е автор на книгите: Късен сецесион, Островът на пияниците, Боби Блажения и Другия американец, романите Стъклената река, Проклятието на жабата, Нашата книга и др.

Емил Андреев е носител на награда ВИК (Стъклената река, 2005 г.) и награда „Хеликон“ (Проклятието на жабата, 2007 г.). Той е автор и на пиесите Да убиеш премиер, Иманяри, Вълшебната лодка на Жъц. Неговият роман Стъклената река е екранизиран. Андреев е съсценарист и на телевизионните сериали Под прикритие, Четвърта власт и др.

Произведения на Емил Андреев са превеждани на английски, полски, румънски, хърватски, украински, испански и други езици.

 

Щъркел в кафез

      Аз съм луд и ако пиша това, то е не за да ви се похваля, нито пък за да се оправдая, а за да ви разкажа как се пропих, останах съвсем неочаквано сирак, вследствие на което съм ненормален и сега лежа в Психоневрологична болница – Лом, четвърти километър.

      Още щом полудях и казах, че съм Христо Ботев, всички плеснаха с ръце от учудване, майка ми коленичи и се разплака, а баба ми Кераца изсъска: „Иване, Иване... Иване!“. После аз заминах, като на излизане се провикнах: „Не бойте се! Ще се върна с чета“. И запях „Тих бял Дунав“. Наоколо се разхлипаха, дори и баба ми Кераца, която през целия си живот съм я чувал само да съска, освен един-единствен път, когато ми разказа приказката за Силян Щърка.

       Преди да напиша, че се казвам Иван Лазаров Пеин от село Н., Белоградчишко, че съм на двадесет години, без да съм успял да завърша средно образование, тъй като точно щях да завърша и полудях; бих искал да ви се похваля, че с изключение на главния лекар и портиера, аз съм най-умният в цялата лудница. Това би могъл да го потвърди всеки, стига само да го попитате за Христо Ботев.

      „Знам го – ще ви каже Гошо Лудия (класически тип, всеизвестен в Лом), – разказва приказки.“ И е вярно. Още едно доказателство за превъзходството ми.

      Приказки знам от малък, още от деня, в който баба Кераца ми разказа нейния си вариант на приказката за Силян Щърка. И понеже много си го обичам, искам да го прочетете и вие, ала ако евентуално не сте в настроение – прескачайте спокойно! Започва с „Нямало едно време...“ и завършва с „Имало едно време...“. И така:

 

ПРИКАЗКАТА ЗА СИЛЯН ЩЪРКА

 

      Нямало едно време щъркели, ала всички искали да има. Скучно било наесен да гледаш как нищо не отлитало на юг, а напролет как нищо не се връщало. Тогава се появил Силян. Беден селянин, той имал кравица, женица и рояк гладни деца, които по цял ден плачели и искали: ако не ядене – щъркел, ако не щъркел – ядене.

      Додеяло му на човека и една вечер се простил с жена си, тихо излязъл от къщи и се превърнал в щъркел.

      На другия ден орачите по полето, като се изправили да ги отболи кръстът и да погледнат към небето, видели над главите си щъркел. Зарадвали се, а до вечерта цялото село научило и щастливо зачакали есента, когато той щял да отлети, за да се върне напролет с цяло ято. Дошла есента, Силян отлетял към топлите страни; ала след това пролетта, вместо да доведе ято, Силян се върнал сам. Единственото нещо, което донесъл, било малко орехче. Пуснал го в двора си и в мига щом то паднало на земята, от него поникнал огромен орех, висок чак до небето. На един от клоните Силян свил гнездо, за да може спокойно да гледа децата си, които сияели от щастие, че най-после мечтата им се сбъднала и в двора им имало щъркел.

      Но тъй като орехът бил много висок и стигал чак до небето, хората решили да се покатерят на върха му и да пипнат небето с пръст. И започнали един през друг да се катерят, понеже всеки искал да пипне. Ала станало чудо: който докоснел небето, начаса се превръщал в щъркел и литвал от дървото.

      Накрая всички се превърнали в щъркели, само Силян се спуснал към земята, кацнал и станал отново човек. Тогава той разказал тая приказка, започвайки с неизменното „Имало едно време“, многоточие, нов ред.

 

Баба ми Кераца всъщност е Силян, който при второто си превъплъщение станал жена. Баба ми Кераца, която винаги ми е казвала: „Иване, не кай се праиш на алу!“, което – преведено от нашия диалект – означава: „Иване, не се прави на луд!“, е била един-единствен път добра с мене, т.е. когато ми разказа тая приказка. Иначе все ме е клела и аз не съм сигурен дали тя не е причината да бъда сега в Лом. Но както и да е! Няма да я упреквам, тъй като и бездруго е станала трийсет кила, плаши се от смъртта и по цял ден плаче от страх и злоба. Невъзможно е да е тя. Аз полудях от друго.

      Беше Йеремия. Църковен празник, когато се обикалят къщите и се удря с ръжен по тенекия, за да се гонят злите духове. В нашия край много народни и църковни обичаи са запазени и до днес. Та на Йеремия полудях. Ала преди това...

      Валеше дъжд. В стаята ми свиреше транзистор. Беше следобед. Трябваше да ходя на училище, а не отидох. Тогава не знаех, че така и няма да завърша. Баща ми все още беше жив, в Ракова болница –София. Аз пиех, дори се бях пропил. Съзнавах, че татко няма да изкара дълго, но не исках да умре. Плашех се и пиех. Сега, като луд, мога да ви кажа, че смъртта никога не се усеща, преди да се изживее. Невероятно, но и смъртта се изживява. Това може да ви го каже изживял я и аз.

      Челото и носът ми бяха залепени за стъклото на прозореца, а очите гледаха напред в разкаляните от дъжда улици. През стичащите се капки всичко изглеждаше разплакано: неприлично разголените дървета, пустите дворове, кухите къщи, антените с мокрите гугутки по тях и т.н.

      Чу се шум от стъпки в коридора. Някой спря до вратата и тихо, много тихо се стекоха две капки по вътрешната страна на стъклото. Обърнах се. Няма да я пусна, нека чака отвън! Беше ме страх. „Върви си, чуваш ли! Иди другаде и по-добре никога не идвай!“ Исках да ме остави, да не се показва, да ме остави спокойно да ходя на училище.

       Дъхът зад вратата се усили, но аз побързах и я залостих здраво. Седнах на леглото. Започнах да мисля за татко, ала нещо ме сепна. Погледнах към вратата. Беше отворена, а на прага стоеше жена – стара и вечна. Потръпнах от вида й. А тя:

      - Погледни насам. – И ми посочи коса. – Трябва да накосиш трева за тоя млад елен!

      Еленът беше прежълтял до восък и слаб, завит с бяло платно.

      - Свали го, не се бой! Той е добър, но гладен. Накоси му! – И ми даде косата.

      Бях косил на село, но сега нищо не се получаваше. Тревата не падаше, стоеше непокътната. Замахнах още няколко пъти, ала отново напразно. А еленът простена и очите му се напълниха със сълзи. Все още платното не бе покрило лицето му.

      - С тая коса не може – обърнах се към старицата и без да мисля, започнах да скубя тревата с ръце. Тревата се изхлузваше, но не помръдваше. Тогава старицата рече:

      - Да тръгвам. – И поведе елена.

      - Почакай! Може би... ако му донеса вода!

      - Жива вода трябва!

      - Жива! Добре!

      Но откъде? Тръгнах към чешмата, дано все пак... И видях как платното покри главата.

- Стой – изкрещях лудо и побягнах към вратата. Старицата беше на прага.

      - Иване! – каза тя и пристъпи несигурно с телеграма в дясната ръка. Сепнах се и ясно долових чертите на старата хазайка. Мрачното й лице, което не смееше да ме погледне, разказа всичко. „Татко почина точка ела си точка майка точка“ – гласеше телеграмата.

      Чак след това дойде Йеремия. Още с първия удар на ръжена по тенекията нещо се откъсна от мене, стана ми леко и аз усетих, че съм луд. Запях Ботевия марш. Бягах все по-бързо и по-бързо около къщата, но вече не удрях с ръжена. Нямаше смисъл.

      После дойде линейката и ме откара в Белоградчик, а накрая тук, в Лом – на четвърти километър. Дадоха ми пижама и халат и ме настаниха в стая №7. Когато не бях луд, числото 7 ми бе любимо, а сега още по-любимо, тъй като разбрах, че то ми е било предопределено.

      С мене са: Гошо Лудия (вече ви го споменах), Арлаам Пипи-цъър, който непрекъснато си повтаря „арлаам пипи-цъър“, прави с палеца и показалеца на лявата си ръка колелце и пъха в него средния пръст на дясната, като се стреми да улови показващия се отгоре пръст пак с дясната ръка. Сестрата му казва, че е невъзможно, но той се е заклел, че ще го хване, и аз му вярвам. Арлаам Пипи-цъър е гладник и яде всичко, което му попадне, а му попадат много неща, само не и ядене. Именно той ми изяде съдбата, без дори самият аз да разбера. Тя лежала под възглавницата ми, а той да вземе да я изяде. Но за това после.

      Сега ще оставя за малко тетрадката и химикалката до мене на шкафчето, тъй като се изморих, пък и след малко сестрата ще дойде да ми бие инжекция за сън. Ще погледам през решетката на прозореца, но първо ще преброя колко квадратчета се образуват от кръстосаните железни пръчки. Винаги го правя. Знам, че са 48, но всеки път, когато започна, забравям броя им. 1, 2, 3... 9... 21... 36... 42... 46, 47, 48. Пак са толкова. Какво щастие! А сега навън.

      Макар да се вижда само една огромна стена, а над нея – подпряно като шперплат небе, все пак е приятно да гледаш навън. Гледам, гледате и вие. Но бързо ми омръзва (на вас не, тъй като ви е за пръв път) и се връщам обратно. Четиридесет и осем квадратчета, зад тях стая №7, легло и в него аз. До мене – шкафче, върху което има тетрадка и химикалка, над него цветна снимка на лека кола „Москвич“.

      Колата тръгва – отначало бавно, а след това много бързо. Пътува от Ракова болница – София за село. Трябва да бърза, трябва да стигне до село, преди татко, който е вътре, да умре. Мама също е вътре.

      Мама (през сълзи): Боже, Лазаре, Лазаре...

      Татко (със сетни сили): Недей, отивам си, нищо не може...

      Мама: Лазаре!

      Татко: Мъчно ми е за детето... Иван да учи, обещай ми!

      Мама: Обещавам. (Разтърсва се в конвулсии.)

      Татко: Ех, животе!

      (Колата наближава село.)

      Татко: Мой родни... отива си...

      (Колата наближава гробищата в края на селото.)

      Татко: Ето го моя вечен дом. Пристигам...

      Мама: Лазаре, боже...

      (Шофьорът дава силно газ. Колата профучава. Шумът отеква в стаята.)

      - Иване, пак ли си автомобил? Хайде, време е да спиш! – казва сестрата.

      Трябва да спя. Такъв е режимът. Подлагам се кротко да ми сложат инжекцията, което учудва сестрата. Очаква се да крещя, да се дърпам, да викам: „Тя ще ме убие! Тя е убийца! Помогнете, убийца!“. Ала не. Тая вечер съм кротък. Когато не съм, цялата стая ми приглася и крещим в хор: „Убийца!“, като удряме с крака и ръце по пода и стените. Получава се нещо величествено и тържествено като на демонстрация. Тя трае пет-шест минути, докато се изморим. През това време сестрата отегчено чака, тъй като ни познава добре. Свикнала е и не й прави впечатление.

      Като споменах протеста с тропането, си спомних за бащата на един мой братовчед, който ни разказа, че когато бил в затвора преди Девети (затворът бил в същата сграда, където се намирам сега – решетките са оттогава), удряли с налъми по стените, щом извеждали да бесят някого от тях. Представям си как се е чувствал тъмничарят!

      Ще ви кажа още много неща, но инжекцията почва да ме хваща и заспивам. Да, заспивам, вече спя...

      Точно когато аз заспивам в лудницата, на село майка ми тръгва по стълбите за втория етаж. Влиза в спалнята, където някога са спали с татко, сваля си черната забрадка, оставя я на нощното шкафче и започва да оправя едната половина на огромното легло. Спомня си как като малък обичах да идвам при тях, след като са ме сложили да спя, мушках се под завивката и зъзнейки, прошепвах: „Студено ми е“. После се досеща къде съм и въздъхва. Не заплаква, няма сили. Маха покривката и разстила одеялото, започва да се съблича. Сваля черната рокля и остава по комбинезон. Сепва се от белотата си, случайно видяна в огледалото. Тоя път заплаква. Заридава без глас, коленичи бавно и свежда глава. Плаче около минута, после мъчително вдига глава и поглежда през сълзи баща ми. Усмихнат, с младши сержантска униформа и фуражка, той я гледа доверчиво от стената. Самата добрина се е запечатала върху снимката.

      - Лазаре – проплаква майка ми, – къде си, боже? Защо ме остави, Лазаре! Какво да правя? Иван, Лазаре... дано оздравее! Моля ти се, Лазаре! – Заридава.

      - Захар! – казала й на другия ден комшийката Севда. – Бучки захар, да преспи с тях под възглавницата си и при Петричката врачка. Само така ще разбереш дали ще се оправи.

      - Ами ако...

      - Ами ако! Поне ще знаеш ма!

      И ето как Арлаам Пипи-цъър ми изяде съдбата.

      Мрачно беше навън и не можеше да се определи кое време е: сутрин ли бе, или следобед? На свиждане дойдоха майка ми и чичо, оня, който чукал с налъми преди Девети. Донесоха ми за ядене. Успокояваха ме и гледаха плахо. Аз им казах, че баща ми е жив и го чувам как ходи по тавана. Затананиках си „Тих бял Дунав“ и се загледах в стотиците мухи, които се разхождаха по мазните плочки в двора. Чичо започна да ми говори нещо утешително, но аз не го слушах, а гледах към върха на една топола. Когато той свърши, аз му казах, че ще засадя един огромен орех, който да стига до небето, и ще се превърна в щъркел. Той отвърна, че това било невъзможно, и рече, че никой не може току-така да се превърне в птица. Казах му, че не разбира, и го помолих да се заслуша и да чуе как баща ми ходи по тавана.

      - Не виждаш ли, че сме на двора – меко ме увери той.

      - Какъв ти двор! – отвърнах му. – Я виж тавана! – И му посочих небето.

      Той се съгласи и се замисли, тъй като искаше да провери дали все пак не съм прав. Сигурен съм, че не е разбрал, но вие разбирате и аз съм убеден в това.

      А майка ми влезе в сградата, но аз тогава не знаех, че тя отива да сложи бучки захар под възглавницата ми. Помислих си, че отива до тоалетната. Какво пък – не е трябвало да знам! Но ако ми бяха казали, щях на драго сърце да ги пъхна сам. Дори щях да ги подредя в по-удобна форма, която най-добре щеше да улови биотоковете на лудата ми глава. Даже щях, ако беше необходимо, да лежа два дни върху тях, без да ставам, и най-важното – щях да ги пазя от Арлаам Пипи-цъър. Но те скриха от мене и това им беше грешката. Скриха от мене, за да ги види Арлаам Пипи-цъър и да ми изяде съдбата.

      Свиждането свърши. Майка ми и чичо си отидоха. Изпратих ги с „Тих бял Дунав“, а на връщане затананиках „Голям дъжд ще падне“. Заваля.

      - Христо Ботев, който спи върху захар! – посрещна ме Арлаам Пипи-цъър. След това изписука „арлаам пипи-цъър“ и направи оня номер с пръстите.

      Вечерта, преди да ми бият инжекцията и преди да покрещим пет минути „Убийца!“, сестрата повдигна възглавницата, учуди се, но малко, и се обърна към мене:

      - Иване, ти ли ги взе?

      Не я попитах какво, тъй като Арлаам Пипи-цъър ме изпревари:

      - Изядох ги! Арлаам пипи-цъър! – И започна да се друса върху леглото си толкова силно, че почукваше леко с глава по тавана.

      Сестрата нищо не му каза, а само ми удари инжекцията и си отиде. Когато вратата хлопна зад гърба й, аз почувствах, че нямам съдба.

      На другия ден, когато се събудих и погледнах през прозореца, видях, че на двора бе израснал един огромен орех, който стигаше чак до небето. И какво? Реших да напиша това, тъй като, ако ви го разкажеше някой друг, нямаше да му повярвате. И ето – сторих го.

      Сега бавно затварям тетрадката, ала момент! На гърба й има нещо. Напечатани са сакрални слова. Да, това са съветите, които отдавна искам да ви дам. Приемете ги от сърце!

 

ЗА ДА БЪДЕШ ЗДРАВ И БОДЪР,

СПАЗВАЙ СЛЕДНИТЕ ПРАВИЛА:

 

      1. Лягай рано, рано ставай. Спазвай дневния режим.

      2. Започвай деня с утринна гимнастика.

      3. Чистотата е здраве. Бъди винаги умит, чист и спретнат.

      4. Измивай ръцете си със сапун преди всяко ядене.

      5. Не лягай, без да измиеш зъбите си с четка и паста за зъби.

      6. Пази ред и чистота вкъщи и училището.

      7. Живей и спи в проветрена стая.

      8. Не чети и не пиши легнал и при лошо осветление.

      9. Седи правилно.

      10. Храни се редовно и в определени часове.

 

 

 



Партньори