Заради турското робство, забавило културното ни развитие с векове, и операта, и особено балетът у нас се появиха късно – едва в началото на ХХ век. Раждането на българското
танцово изкуство стана трудно и по ред други причини – липсата на подкрепа от държавата, предубеждението дори на културните пластове от обществото към него, отсъствието на подготвени кадри.
Първият, който се осмелява да направи нещо е Пешо Радоев / 1876-1956/. Един любител- ентусиаст, който с много самообразование и самоотвержен труд полага основите на класическия танц и дори става първият балетмайстор на Оперната дружба, основава и първата
балетна школа у нас. Но за баща на балета у нас историците с определят Анастас Петров / 1899- 1978/.
Той е първият истински и голям професионалист – градител, като дейността му е в три неделими хипостази: премиер- солист, педагог и балетмайстор- постановчик от 1927 до 1961 година на сцената на Националната опера.
Роден е на 1 септември 1899, под знака на Девата, в Добрич, в скромно чиновническо семейство, в което изкуствата са на особена почит. Танцува от дете, просто от малък усеща, че е роден за танца. Като ученик във Варненската мъжка гимназия през 1920 година вижда за първи път балет – при това истински! Посещава серията солови концерти на руската балерина белоемигрантка Мария Юриева, прима на московския балет.
Това е решаващ момент в живота му.
След две години заминава за Берлин с малка сума, отпусната от по-големия му брат. Постъпва в школата на Е. П. Едуардова, която оценява добрите му природни данни, неговата артистичност и
музикалност, както и огромната му страст към балета. Прави го свой асистент. През 1925 г. Анастас Петров завършва тази школа и решава отново да учи – вече при балетмайстора Макс
Терпис от Берлинската Щатс опера. Обучението му при Терпис до голяма степен го формира като художник. Заедно със сериозните си занимания по класически балет, той влиза и в света на свободния, изразен танц, към който го приобщава прочутия му учител.
В тази връзка самият Анастас Петров споделя в интервю пред биографката си Виолета Консулова: „ Аз се възпитах в двойното лоно на класическия и на свободния танц. Това отчасти ми попречи да се изградя докрай и напълно като типичен представител на класическия балет, отчасти ми помогна в експериментите ми за неговото обновяване. Винаги съм съзнавал приоритета на класическата
балетна школа, но съм бил и привърженик на съдържателното балетно изкуство”.
Завърнал се в родината си през 1926, въпреки възможностите да остане на Запад, Анастас Петров решава, че трябва да служи на родината си и постъпва като солист и
балетмайстор във вече одържавената през 1922 г. Народна опера в София. По това време тя
преживява истински подем. Тук работят големите руски диригенти - белоемигранти Исай Добровен и Моисей Златин, германецът Херман Щанге, както и младите и талантливи Асен Найденов и Асен
Димитров. Режисьори са Драган Кърджиев и Христо Попов, а художник Александър Миленков. В солистичния певчески състав блестят: Петър Райчев, Христина Морфова, Тодор Мазаров,
Констанца Кирова, Михаил Попов, Цветана Табакова, Стефан Македонски, Ана Тодорова…Те са и първите ни оперни артисти със световно признание.
Пионерът Анастас Петров започва да работи усърдно. Основава нова балетна школа, поставя танците към всяка постановка, търси и подготвя млади балетни кадри. Само за няколко месеца
подготвя танците в „Ловци на бисери”, „Орфей”, „Фауст”, „Еврейката”. Започва работа и върху първата самостоятелна балетна пиеса – „ Копелия” на Лео Делиб. Премиерата е истинско
събитие. Това е всъщност официалното раждане на българския балет / 22 февруари 1927/.
Всеотдайната му педагогическа работа дава своите сериозни резултати. Трупата се увеличава,
професионализира, става все по-гъвкава и стабилна, способна да се справи с най- трудни задачи в различни по стил, епоха и естетика балетни, оперни и оперетни заглавия от богатия афиш на Операта.
Забележителни са постановките му на „Валпургиевата нощ” към „Фауст”на Гуно, Половецките танци от „Княз Игор” от Бородин, „Арлезианката” и „Кармен” на Бизе,
