Излезе от печат книгата на Мариана Тодорова „ЖИВОТЪТ – НАШАТА ЕДНИЧКА СТРАСТ“

Мариана Тодорова. Книга с литературна критика: „ЖИВОТЪТ – НАШАТА ЕДНИЧКА СТРАСТ“. Очерк за АЛЕКСАНДЪР ГЕРОВ (Първа част: РЕФЛЕКСИИ НА ДРАМАТА, БИТИЕ ОТВЪД СМЪРТТА)

 Втора част – СЛЕДОВНИЦИ на Александър Геров:

Градът и природата (Иван Методиев);

Метафизика на свободата (Георги Борисов);

Природата срещу войната (Биньо Иванов);

Душата ми е с тяло на природа (Пламен Антов);

Каталог на доброто за детската душа, Каталог на доброто в Световната душа

(Йордан Ефтимов);

Не слагайте крилата за мека постеля (Петър Чухов). 

--

 

ПЕТЪР ЧУХОВ

Не слагайте крилата за мека постеля…

Защо се оказа важна за нас съдбата на книгата му със стихове  “АДdicted“ (белязана с  литерату­рен скандал[1]). И си отговарям:стихос­бир­ка­та много фи­­­но подсказва какможе чрез словото да се колек­ционира най-хубавото в душа­та на човека. Бях пленена от този красив танц на думите (като поет Петър Чухов се заявява като неприкрит апологет на красотата във всичките ѝ форми ):

Тази нощ

ще облека китарата

с малка

черна

рокля

ще танцувам с нея

ще флиртувам

и ще ѝ разказвам…

Петър Чухов не е непознат за българския чита­тел. Автор е на дванадесет книги: „Град­ината на слабата реалност“, „Руни“, „Мулето на Педро“, „Про­винции“, „Малки дни“, (Нацио­нална на­гра­да за пое­зия „Иван Николов“ 2002), „Снежни човеци“ (Спе­циална награда на конкурса за нов български роман „Развитие“ 2003); „По-скоро никога“ (2004, по която до 2010 г. се играе спектакъл, осъществен от Теа­тър-лаборатория @лма @лтер); „Три“, „Когато се завръщат еднорозите“; също на двуезич­ната (на българ­ски и английски) книга с хайку и сенрю „Безопасни игли"; „АДdicted“, „Достатъчно дълго“, 2019,  и др. Превеждан на много езици, Петър Чухов е участник в пърформанси, фе­сти­вали и чете­ния на различни места в България, както и в чужби­на – Словакия, Македония, Япония, Хър­ватия, САЩ, Лит­ва, Швейцария, Румъния, Унгария и Русия. Автор на музика и текстове, участва в различни рок съ­с­тави („Тутакси“, „Стенли“, „Голо­ган“), представя стихо­ве­те си с група за поезия и алтер­нативен рок ЛаТекст.

В „АДdicted“ става дума за правила, за знаци, за човеците и тяхната смърт, за неспособността на смърт­та да ги „при­бира“ истински. За нейната „вяла радост“(Антитеза на визията за смъртта у Алексан­дър Геров). Но за това, малко по-сетне.

Поезията на Петър Чухов е странна и при­чуд­лива, в стихосбирката има особен живец, хваща те веднага непоклатимата логика на замисъла и кон­струк­­­­цията на обособените раздели в нея:

1.  Крилата са мека постеля;

II. Полулюбовни стихотворения;

III. Втвърдяване на детството.

Постмодерността е сложила силен отпе­чатък върху тази негова книга, още заглавието ѝ го под­сказва –„АДdicted“: нова ортографичност (смесване на езици на кирилица и латиница);характерното отношение при пренапис­ване на авторски тексто­ве, раздробяване на обем­­ните форми и жанрове до достигане на зародиша в житейски изконното, в историческото.

В търсене на дълбинното се наблюдава при­стра­­­стяване към същностни детайли от живота на май­ката, бащата и дедите; диалог със съвременната литературност, но и с класиката; пародия над „ак­ту­ал­ността“ на рекламата, поради което всичко „ге­рои­чно“се залага под лупа:

....думите са моите дами....

И думите, и дамите искат да постигнат най-убе­ди­телното „себеизразяване“.

Петър Чухов  им дава този шанс. Но когато усе­ти, че Те са само сенки,на които е „отказано“(какъв чудесен израз!)дълбокото страдание, авторът с разо­ча­рование споделя: продължавам по-надолу, по-надолу...

Удачна ли е смяната на „пиедесталното“, на „ге­роич­­ното“, макар и за отделни персонажи в след­ствията на нашия живот?

Съвременният човек няма опори, отдавна е сирак в социалната картина на съвременността. Разколебани са религиите, тресе се светът, мога да го кажа и аз, а поетът ще ни го разкаже още по-образно:

Хамлет

Малко преди да умре

в последното действие

той се спъна и падна на сцената

 

двама сценични работници

отнесоха  тялото

вместо войниците

на Фортинбрас

Ето го отдръпването на автора на „АДdicted“ от „яловата игра“, от посредстве­ното в игровия спек­тър. В постмодерността „играта“ винаги е на висота, всеки жест за нейното при­ни­зяване дразни поетите. Художествената игра тук е цел и смисъл. Както е в създадената от Херман Хесе „Игра на стъклени пер­ли“. ­Особено при търсене на същественото в съще­ство­то, в битието, където всичко е „толкоз про­сто и логично“.

Кое за нас е толкоз просто и логично  в реал­ния живот?

Петър Чухов е способен да го открие и в най-дребното, и  в най-обикновеното, защото усеща че те са в състояние да излъчват сложни послания: „кибритените“ клечки“ например, направени от дърво, с ба­рутен венец около главичките си, са като войничета в кутийката-ковчежник, замисляли сме се върху това? И те, както в реалния социален свят на хората, са резултат от посечен порив, в случая отсечени от живото дърво. „Унищоже­ние­то“ е закодирано в бъ­де­щата им съдба – от дребните и подредени дърве­ни вой­ни­чета ще се очаква на всяка цена възпла­менявящо по­след­ствие, защото това е житейският им залог – да са отцепени  от солидния ствол на дървото...

Но запазените червейчета в ядките на орехите, още преди да са откъснати от живото дърво, няма да имат  участта на сковани „войничета“. Те ще оспор­ват разпада, макар вече той да е станал не­избежен, червеите отдавна работят за тази кауза. (И така става обясним „пастишът“ върху Вапцаро­вия стих: „разстрел и след раз­стре­­ла – червей, това е толкоз просто и логично“). При Петър Чухов, както е и в поезията на Георги Господинов (“Балади и раз­пади“) поя­вата на червея също е отпреди разстре-ла... Поводите, мотивациите за него, са страшни. Осо­бе­но ако това е писателска интуиция. Затова ме развъл­ну­ва обречената мелодия от струните на танцува­щия музи­ка­лен инструмент на Петър Чухов, китарата в малката чер­на рок­ля:

 

 ...накрая ще изсвирим няколко балади,

късащи сърца и струни...

 

Баладичността е излишна. Кога ще се случи това, или вече се е случило? 

когато слънцето изгрее в ъгъла на хоризонта –

Поетът настойчиво е фиксирал визията и ней­ния прицел: „ъгълът на хоризонта“. Натика­ни ли сме вече там?  В това не би имало нищо добро – за ограбените откъм фантазии човешки същества.

Творбата „Лас Вегас“ е антипод на „ъгловия хоризонт“:

 

Малък параклис.

Отсреща казино.

Залагам

на Бог.

 

Той е Поетът, който, колкото и квартири да сменя, винаги взема  прозореца.

Названието на предметното Петър Чухов ус­пеш­но вгражда в менталното. Не само тук.

Лекотата, с която той постига тази нова визия, е наследена от дълготрайната Геровска инвестиция в традицията на Атанас Далчев за трайно сливане на материалното с менталното.

 

С напрегната тревожност поетът бди над нашите опити да постигнем собственото си поз­нание за битието – „Втвърдяване на детст­вото“:

 

Събирам „пера“, с които  да напиша

автобиографията си

 

Имам едно  _

от щъркела,

който ме е донесъл

 

 

друго – от ангела

който

ме е целунал

 

трето –

от лястовицата

с която

така и не свих гнездо

 

но още го няма

най-важното –

от гарвана

който ще ми проговори

 

Живият говор, а не граматическото правило, думата на бленуващия човек на изкуството, но и на съсловията, обитаващи  улицата, която най-точно отразява събитията и реагира (твърдата тенденция на Биньо Иванов за езиковата специфичност на стиха).Това са все гнезда на автентичния смисъл (но и на постмодерността!).

В поезията на Петър Чухов е разигран и обрат­ният тематичен мотив – за безкръвните жерт­ви от катострофич­ното човешко битие (стихотв. „Кръ­стовище“). Човеците-мародери в днеш­ната реал­ност, ще бъдат много гневни ако се разпознаят като „красиви трупове“, след като са били разкрити   като „банални метафори“, защото поетът нарочно ги е лишил от голя­мото внимание.

Гвоздеят на неговото творчество: човешките думи искат да изпълняват мисия, която поетът схваща като основна –  „поетическото слово“ трябва да е като „раждане на Престонаследник“.

Но в обсега на постмодерността за „пиеде­стал­ните“ желания мястото е кратко, особено за престо­наследниците.  В това е и осъз­натата от тях драма на съществуването – става дума за това поколение писатели и поети, някъде към 50-те години на своя живот, днес усетили разпада, баналността на празните думи. Защото това са слова, над които е направен опит за похищение от политическата ми­ми­крия, от си­вотата на масовата култура, в унищо­жение на корените на истинския живот.

И затова поет като Петър Чухов не вижда смисъл точно такива да са неговите думи, трябват му други послания – преосмислени, препотвърдени откъм  изна­чали­ето на човешкия род и родина, да са свързани с корените на идентич­ността.

Със замах и премерена ирония, е по­стигната онази историчност на факти­те, която неусет­но, но твърде драматично променя живота ни:

 

Художникът живя

на № 53

и умря

през 53-та

 

беше софиянец

кореняк

сега в дома му има кабинет

на зъболекар от провинцията

специалист

по вадене на корени

             „Коренна промяна“

 

Петър Чухов категорично не пише социална поезия. Макар че поради пристрастяване към изкон­ността на събитията, авторът на „AДdiсted“ често разтърсва рамката и на социалното, мисията му на поет е тъкмо в навлизането в душата на човека, в неговото подсъз­нание.  

Нека да разгледаме и събудилия толкова спо­рове исторически образ на Райна княги­ня, така как­то е художествено пресъздаден в стиховете на Пе­тър Чухов. Тя е наречена княгиня от народа, тя е бунтарката, която извеза историческия знак върху естествената коприна на бунтовното зна­ме. Мета­фо­ричните акценти върху нейната съдбасе превър­наха в раз­делителна пропаст между при­вър­же­ни­ците и отрицате­лите на така изградената авторо­ва позиция към българската история чрез образа на княгинята.

Посветена изцяло на една светла идея, девата с безстрашното сърце се надява да е заслужила въз­тор­га поне на един „принц върху бял кон“, заради делото, на което е посветила живота си. Не че подобна мечта е ръководила гордостта и смелостта ѝ при извезването на българското знаме. Просто с белите животни е винаги така, пораждат възторг, илюзии и надежди, белите коне поради своята грациозност – са блян. Но най-често тях ги „яхват“ ловките ездачи, а не романтиците. 

Ситуирана във времето, тази идея на Петър Чухов – за всеотдайността в бунтовното чувство, (независимо дали е заседнало в гърдите на мъж или жена) и користната смелост на властника, се транс­формират във въпроси за възмездието и справедли­востта в историята. И понеже става дума за нацио­нал­ния ни корен безпристрастието тук е фатално важно… След столетия, когато вече е мирно и тихо, най-сетне пристига на бял кон „принцът“. Той „смело“ и сръчно грабва знамето, безбожно пламнал от мераците си за предстоящата власт. Естествено забравя да целуне Райна княгиня, Княгинята на ду­ха, извезала знамето на победите, което щеше да си е една съвсем заслу­жена от събитията целувка. Забравата е приспив­ният сън на историята.

 

* * *

Поетът в „АДdicted“ получава непрекъснато духовна „помощ“ от дедите си, от родители и родственици, които за него се превръщат в корени на емоционалността и пречистващата енергия на сътво­рението.

Смъртта в стиховете му изразява непрежалима загуба, не­чака­но предизви­кателство, антипод на Геровата лъчезарна опция за физичес­кия завършек на живо­та. Финалът на стихосбирката на Петър Чухов, посветен на майката,  е един от най-разтърсващите текстове, които съм чела в лите­рату­рата.

Темата за смъртта е световна тема. Интересът към нея е вечен. От черната трагика, вследствие загуба­та на любимо  същество,  през бунтовната необходи­мост в историята на народите, където дебне смърт­та в своята казуалност, паметните плочи на мъртви­те крият своите тайни за болките и отчаянието на живите близки. Александър Геров е изследвал смъртта във всичките ѝ форми. В българската литература той държи първенството в тази сложна проблематика. Неговите стихотворе­ния „Най-хубавото“, „Еделвайс“ „ Обич“, „Вселена“ са истински шедьоври в тази насока. Остават незабра­вими Геровите образи за „нераздялата“ в смъртта: „В кръвта и в корените ще се смесим,/ прегърнати в дъждовна капка ще седим“…

Много и различни са по-младите от Геров негови следовници в описанията за визията на смъртта. От агонията при факта за физическия завършек на битието – до философ­ските обобщения за смисъла на човешкия живот на фона на равносметката преди смъртта. При Иван Методиев, при Георги Борисов, образът на смъртта е метафизичен. При Петър Чухов графичните щрихи в описание на смъртта са удебелени и сенчести, поради разпада на соци­ал­ния човешки опит и грубия практицизъм сред днеш­ните реалности: „Когато майка ми почина, очите  ѝ не искаха да се затворят. Някой беше сложил две монети отгоре им и в това имаше нещо нечовешко – малка восъчна фигурка с огромни жъл­ти зеници. Служителите от погребалното бюро я увиха в одеало, оставиха върху тялото ѝ бонбоните, с които ги бяхме почерпили, и я отнесоха (…) Видях я пак в клетката за поклонение. С послушно спуснати клепачи, обградена от цветя, прикриващи безплът­ност­та ѝ. Разсеях се за малко в разговор и когато се обърнах, тя беше втренчила едното си око към мен. Притесних се – мъртъв, безапелационен поглед. Из­вед­­нъж зеницата ѝ треп­на, малка черна точка, невъзможно оживяла. Докато преглъщах паниката, всичко си дойде на мястото: една муха, полазила напуснатото от защитаващия го живот тяло. Спуснах се да я прого­ня, но дебелото стъкло на клетката – забравено – застана помежду ни.“

Поставено  като финал на стилната му книга „АДdicted“ цитираното слово осенява с безсмъртие синовните човешки чувства. „Дебелото стъкло“ на клетката напомня за вечната клетва пред свободата, когато си новороден и когато си пред лицето на смъртта.  

 

***

В поезията му напълно липсва припряност, суета, градеж на изкуствена периферия на духа. Петър Чухов е наясно  с равносметката на живота си („Моят ад е моята крепост“).

Стиховете му затова излъчват отговор­ност за тежестта на битието ни. Думите му, превърнати в поезия (заради неговите читатели и слушате­ли),  напомнят, че не бива да пренебрегваме потен­циала на собствената си прямота.

Според автора на „AДdiсted“, човечеството пре­смет­ливо си играе с времето – и в истори­чески, и в социален аспект. Дискурсите засягат различни сфе­ри на живота, най-класическият пример е сезонното придвижване на стрелките на часовника, заради икономически и финансови интереси. А после: всич­ко се превръща в статистики. Несправед­ливо малко се замисляме над тегобата на глобал­ните въпроси, щедро изсипвани пред обикно­вения човек. Изтича другото, важното – стабили­зация на духовните му ценности, укрепване на личното пространство на до­б­ро­­то, на справедливостта.

За България статистиките са най-формал­ното нещо. За огромната част от българите няма никакви   промени в чалгаджийската настроеност на големи сло­­е­ве от населението… Същото е и в мизерията на бита и в масовото напускане на държавата от мла­ди­те хора.  

В неестествено спе­челените часо­ве от „се­­зон­­ното местене на стрелките“, някакъв друг статус на смъртта разиграва живота ни, но само един  поет може да си позволи да мисли за личните рискове на отделния човек. Чрез парадоксалното сравнение със съдбата на затворниците, осъдени на смърт, поетът възпроизвежда необичайни, но интригуващи би­тието ни въпроси за силата на тра­гизма извън правилата на живота, например  дали затворни­ците, осъдени на смърт, са по-ща­стливи, или са по-не­щаст­­­ни с този един час, подарък в последната им нощ? (стихотворението „Жажда“). Проблемна е поезията на Петър Чухов, сипва сол в раните, но самата тя не е „проблематична“, както искат да я заклеймят някои критици по повод  отличаването  му с  Иванпейчевската награда за поезия...

Съвсем по тийнейджърски, така както разгова­рят най-младите днес, Петър Чухов успешно се впис­ва в тяхната стилистика, в съзвучие е със стъпките на тяхната волна, непознала тоталитар­ната оптика, мелодична любовна вест, изпратена по вятъра:

Посрещам с примирение

съдбата си

и чакам някой влюбен

да ме духне

в лицето

 на любимата

(„Глухарче“)

 

Така няма да си позволим да забравим глухар­чето, това скъпо на сърцето на всеки поет цвете, най-преходно, но и най-вечно космическо чудо. Наред с еделвайса, рисково достижимия, другото любимо цвете на поетите, особено на Александър Геров..

„В разцъф­­тялото глухарче се космосът побира“ – написа ня­ко­га поетът Александър Геров, за да увековечи най-нежния образ на природата, както го доказва това и Петър Чухов.  

 

„AДdiсted“ – е книга за ада, книга за рая, книга за любовта, която е и двете. Постмодер­низ­мът, предпочетен като художествен инстру­мен­тариум чрез специфичната си отлика от класиката – е в разколебаване „границите“ на авторствата и сетне тяхното препотвърждаване. А по този начин се внушава по-голямата лична пристрастеност на участниците. Съавторството, конраавтор­ството, те всъщност увличат нови участници,  и общото между тях е, че всички искат, ако е възможно, да са влюбени и позитивни... Обаче забележителното е, че при всич­ки случаи искат да са свободни – дори в мо­мен­ти на об­вързаност чрез ласото на любовното чувст­во. Дават израз на това по най-фините и достъпни за възприятията метафори (стихотво­ре­ни­ята „Преди да знаеш“, „Тази нощ не заключвай“, и особено в „Полунощ“ на Петър Чухов):

 

Дай ми ръка –

не оставай

във вчера

 

Без егоизма на притежание­то, но по-силно и по-истинско от всякога – любовното чувство тук из­лъч­­ва своето крехко, но обаятелно послание... Още повече, че „случката“ е ситуирана в полунощ, когато времето е разделено на две. Всеки играе в своята половина. Подадената мъжка ръка не е жест. Надежда е – за промяна в дълбините на духовността на партньорите, и разбира се в еротиката на образи­те от съвременната поезия:

 

Някой ден

когато  край нас има сняг

ще си направим

снежни ангели

 

твоят ще бъде

по-нежен и по-красив

(както всичко

което правиш),

но в моя макар и груб

ще има достатъчно място

за двама ни

(„Достатъчно“)

 

В стихосбирката на Петър Чухов съществува особено отношение към жената: без комплек­сарски страхове. Поетът вижда  творе­нията, направени от любимата жена като по-нежни и по-красиви (а към нея: „както правиш всичко“!). В преимуществено отношение по-висока степен би определил обаче за собствените си творения, защото там – ще има до­ста­тъчно място за двамата…

 

Геровският (Далчевският) мотив – за чистота на снега е положен в различни степени, но при Петър Чухов самото степенуване е възможно докато все още не е настъпило „втвърдяване на детството“. Метафората на белоснежния блян е актуална и преосмисляща. Защото само дотогава хората играят артистично живота си – целта на всяко изкуство.

 

когато няма сняг

игрите се променят –

вместо снежни човеци

правим паметници

вместо със снежни топки

се замеряме с камъни

вместо с шейни се спускаме

с влакчета на ужасите

и когато паднем

след телата ни остават

не снежни ангели

а надгробни плочи

 

... ти си авторът, аз съм само разказвачът, болен от прераждания, зареден с енергия завинаги и неспособен да умре – тази стилистика на Петър Чухов се прицелва в самата жизненост на постмо­дернистичните стилове, защото те са спо­собни да сумират послания и от другите  автор­ства, да из­влекат най-жизненоспо­­собното от консерва­тизма и традицията на бъл­гар­ската поезия, където се извисяват колосите Атанас Далчев, Алек­сан­дър Геров, Иван Радоев.

 

„...не елегантни и красиви, и със сигурност не чаровни, хубавички или описателни стихот­воре­­ния, а по-скоро точна регистрация на подробности, кога­то яснотата и простотата на определението преми­на­ват неочаквано в проницателност.“[2]

Към тази максима на Ричард Бърнс се при­държа и преводачът ѝ Петър Чухов.

 

Проницателност, това със сигурност енай-сил­­­­­­ната черта начовешката му същност.

•  Не слагайте крилата за мека постеля,  както ни умолява поетът...