На 7 май ще бъде публикувана нова книга от руския публицист, блогър и писател Николай Стариков. Авторът на „Ликвидирането на Русия“ и „Кой накара Хитлер да нападне Сталин“ продължава да буни духовете с провокативните си анализи на историята. В новата си книга той разглежда предателствата към Русия от страна на съюзниците й.
За Русия целият XVIII и XIXвек преминават под знака на безкрайните войни с Турция. Тези конфликти следват един подир друг, като избухват по различни причини и раждат различни плодове. След поредицата от победи на руската армия, на картата на Европа се появяват независимите държави Гърция, България, Сърбия, Румъния. Няма съмнение, че това явление буди изключителна радост, но нека си зададем друг въпрос: „А какво всъщност получава от всички войни с турците самата Русия?“.
Отговорите на този въпрос обикновено са три. Ние получаваме територии – ще ни отговорят, и ще бъдат прави. Това е самата истина, само че в няколко военни конфликта ние непрекъснато превземаме едни и същи земи, които нашите дипломати са върнали обратно в преходната война. А онова, което не успяват да върнат през XIXвек, успешно изгубват през ХХ, като например крепостта Карс, върната на турците вече от болшевиките.
Опитваме се да получим контрол над протоците – ще гласи вторият отговор. Вярно, както вече видяхме, през XIXвек тази важна цел за руската политика е постигната. Губейки една след друга войните от Русия, отстъпвайки крачка след крачка позициите си, Турция запазва собствеността си върху жизненоважната за нея точка – Дарданелите. Протоците са последната отбранителна линия за турците, която „съюзническите“ дипломати винаги успешно защитават заедно с тях. За нашите „съюзници“ протоците са последният шанс да не позволят на руския флот и на самата Русия да скокнат в Средиземно море. Точно затова нашите европейски „съюзници“ най-много се страхуват да не стане така, че Дарданелите да бъдат отстъпени, и при всяко приближаване на Русия до тях започват красноречиво да дрънкат оръжие. А когато не разбираме от намеци, влизат в директна война с нас, както по времето на севастополската епопея. И ни възпират. На тях изобщо не им пука, че Русия освобождава християнските европейски народи от гнета на мюсюлманската империя, не им пука за предишните заслуги и общото ни братство по оръжие. Всичко това не просто е забравено, всичко това просто никога не е запомняно! И в крайна сметка „съседите и приятелите“ рушат Османската империя с нашите ръце. На Турция е нанесен смъртоносен удар, старият хищник, нашият извечен враг, изнемощява и се разпада право пред очите ни. Само че наследството й кой знае защо, уви, не получаваме ние.
Нека за миг си спомним какви са резултатите от последната руско-турска война. Както винаги, нашите европейски приятели загребват жарта с чужди ръце. Англия, която не е изстреляла нито един куршум и само е обещала на Турция да „окастри“ нашите искания, получава остров Крит. Австро-Унгария се сдобива с правото да окупира Косово и Босна. Виенските дипломати са изключително радостни – има си хас, с едно драсване на перото тяхната империя се сдобива с нови територии. Тогава дори не им хрумва, че ще изминат 36 години и точно в Сараево ще прозвучи фаталният изстрел, а Босна, която придобиват толкова лесно в този момент, ще се превърне в динамит, който ще взриви не само Австро-Унгария, но и цяла Европа. А какво получава Русия, която оставя мъртви край Плевен, замръзнали на Шипка и погубени на Кавказкия фронт общо около 170 хиляди свои синове? Съюзници – ще гласи третият отговор! Добре, нека всички наши европейски „съюзници“ в действителност да се оказват предатели. Само че благодарните славяни, които създават нови независими държави, би трябвало просто автоматично да станат наши истински, благонадеждни партньори. Осъзнавайки с чия кръв е платена тяхната свобода, кой възпира еничарите, които изколват жените и децата им, те просто са длъжни да станат проводници на нашата политика в този регион. И ако това се случи, значи нашите жертви не са били напразни. Може би за пръв път в историята си Русия е в състояние да се сдобие с истински съюзници, които са готови не само да делят плодовете на победата с нас, но и да умират на бойните полета редом до нас.
Ала как се държат братята славяни? На хартия всичко изглежда много красиво, но нека се обърнем към фактите и да направим малко историческо отстъпление. Придвижването на страната ни в която и да било посока винаги предизвиква неописуем ужас у нашите съседи. Победоносните войни на Балканите и създаването на нови славянски държави, които са наши потенциални съюзници, може да доведе до съвсем нова геополитическа ситуация. Затова европейците се захващат преди всичко да разрушават братството по оръжие, което донася освобождаването от османското иго на Балканите. А новоизпечените държави нямат нито достатъчно ум, нито достатъчно съвест, за да устоят пред изкушенията и подстрекателствата на другите велики държави. Затова първото, което „братята славяни“ правят, след като получават свободата си, е да влязат във войни помежду си.
Всичко започва от толкова „близката“ ни по дух Сърбия. През 1872 година сръбски крал става Милан IОбренович. В началото той е русофил, а след Берлинския конгрес става ярък поклонник на „виенския валс“. Затова, едва поела въздуха на свободата, Сърбия почти веднага обявява война на не по-малко близката на Русия България. Тя не известява за това „съюзническата“ държава Русия и разбира се, не иска съвет от нея. Защо? Защото мелодията на „виенския валс“ в изпълнението на австрийските дипломати все повече заприличва на военни маршове, та затова сръбската армия под върховното командване на своя глуповат крал Милан, който се вслушва в съветите на подстрекателите, прекосява границата. България изглежда лесна плячка – армията й е малка и неопитна, а самата държава още не е излязла от пелените. И войната наистина е мълниеносна – тя продължава само 15 дни. Само че става точно обратното – българите прогонват агресорите и част от българската армия се устремява към Белград. Единствено намесата на Австро-Унгария спасява Сръбското кралство от пълен военен крах. Австрийският посланик граф Кевенхюлер заявява, че по-нататъшното придвижване на българите ще бъде посрещнато не само от сръбски, но и от австро-унгарски войски. Безумието се случва. Тази война има и политически последствия, които стигат много далеч. Единството на балканските държави е нарушено веднъж завинаги, което всъщност е необходимо на виенските, лондонските и другите дипломати. Това е много важно, за да бъдат разбрани следващите събития. От този момент нататък политиката на балканските страни може да бъде манипулирана – при всички новоизпечени държави се появяват собствени интереси, за чието осъществяване вече са им нужни други високопоставени покровители и в никакъв случай Русия.
