Томас Ериксон е водещ специалист и консултант по комуникация със средно 130 семинара годишно из цяла Европа. Той съветва различни организации и обучава мениджъри на реномирани компании. Автор е и на три заглавия за общуване, като първата му книга – „Заобиколени от идиоти“, се превръща в абсолютна сензация не само в родната му Швеция и останалите скандинавски страни, но и в редица други държави. До момента в световен мащаб от нея са продадени над 1 милион и половина екземпляра, а правата за нея са откупени в 39 страни. „Заобиколени от идиоти“ е най-продаваното нонфикшън заглавие в Швеция през последните 5 години и там темата за цветотиповете вече обичайно присъства в ежедневните разговори.
---
"И тъй, животът си вървеше по своите коловози: започнах работа, направих кариера, създадох семейство, като продължавах да деля хората на добри и разумни, и такива, които сякаш нищо не разбираха.
Веднъж, когато бях на двайсет и пет, животът ме срещна с един бизнесмен на име Стуре. Прехвърлил 60-те, той бе създал и поддържаше солидна компания години наред. Бяха ми възложили да го интервюирам преди реализирането на един проект. Заговорихме за структурата на неговата организация. Един от първите му коментари беше, че е „заобиколен от идиоти”. Помня, че искрено се разсмях - бях решил, че се шегува. Оказа се, че той действително го мисли. Лицето му почервеня, докато ми обясняваше, че хората, работещи в Отдел А, са пълни идиоти, всички без изключение. В Отдел Б се намират само глупаци, които нищо, ама нищо не разбират. А какво остава за хората от Отдел В! Те са най-зле – толкова са странни и смахнати, че Стуре не проумява как изобщо успяват да пристигнат на работа сутрин.
Колкото повече го слушах, толкова повече осъзнавах, че нещо не е наред в цялата тази история. Попитах го наистина ли смята, че е заобиколен от идиоти. Той ме погледна и отговори, че сред неговите служители стойностните хора са много малко.
Нещо повече – Стуре изобщо не криеше мнението си от своите служители. Без да му мигне окото, той можеше да нарече някого „идиот“ пред цялата компания. Едно от последствията беше, че служителите го отбягваха. Никой не смееше да говори лице в лице с него и така Стуре оставаше в неведение за лошите новини, тъй като беше склонен да си го изкарва на вестоносеца. В едно от предприятията на входа дори бяха сложили сигнална лампичка. Дискретно монтирана над рецепцията, тя светеше в червено, когато той беше там, и в зелено, когато го нямаше.
Всички знаеха това. Не само персоналът, но и клиентите автоматично поглеждаха лампичката, за да са подготвени за онова, което ги очаква. Когато светеше в червено, някои веднага си излизаха, решили да опитат отново в по-подходящ момент.
Когато човек е млад, му хрумват гениални идеи. И така, тогава аз му зададох единствения уместен въпрос: „Кой нае всички тези идиоти?”. Ясно ми беше, че той самият е наел повечето от тях. Лошото беше, че Стуре също бе осенен от прозрение. С въпроса си аз всъщност питах: „Кой е най-големият идиот в случая?”.
Стуре ме изхвърли. По-късно ми казаха, че му се е искало да ме застреля.
Случаят ме накара да се замисля. Този човек скоро щеше да се пенсионира. Очевидно беше опитен бизнесмен, високо ценен заради експертните си познания в своята област. Но определено му липсваше умение да общува с другите. Не разбираше единствения ресурс на организацията, който не може да се копира – служителите. И понеже не можеше да ги разбере, за него те бяха идиоти.
Като външен човек виждах много ясно колко погрешно е мисленето му. Стуре не осъзнаваше, че винаги съди по себе си, затова всички, които не постъпваха като него, му се струваха идиоти."
